Баща му прекъсна размишленията му.
— Ще изпратя с теб един човек, когато тръгваш — каза той, — да ти помага като адютант в щаба ти.
— Силен ли е, може ли да язди? Възнамерявам да се придвижвам бързо и без почивки. Нямам намерение да поддържам постоянен щаб.
— Флоренций ми служи от години — и на бойното поле, и в двореца. Беше главен центурион в конницата ми, докато не загуби крака си в една битка със славяните. Оздравя и сега язди като всеки друг. Междувременно го държах в моя щаб, защото е умен и има усет на организатор. Познава ме така, както никой друг. Аз не мога да тръгна с теб, но Флоренций ще ти служи вместо мен.
Флавий кимна и двамата млъкнаха. Завиха зад един ъгъл и влязоха в прохода през дългите шестнайсет крачки стени, които представляваха външната бариера на двореца крепост. В този момент нещо твърдо го блъсна по рамото, като че някой го удари със сопа. Ударът го завъртя и го повали върху калдъръма, а отгоре му се стовари огромен мъж, който изрева от болка и бързо се претърколи.
Флавий изохка, завъртя се настрана и с мъка се изправи на крака. Когато очите му започнаха да свикват с полумрака на тунела, гневът прогони зашеметяването му.
— Кой си ти? — викна той ядосан.
Пред него, на калдъръма посред засенчения тунел, върху ложе с разкошна дамаска седеше огромен мъж. Дрехите му приличаха на просешки дрипи и под тях се виждаха косматите му мускулести гърди. Рошавата му черна брада се издигаше чак до средата на бузите, като бръшлян, който пълзи по зид, а веждите му се сключваха в плътна линия над широкия нос. Ако очите на исполина не бяха почнали да се пълнят със сълзи, докато се гушеше в заплашително проскърцващото ложе, щеше да помисли, че е попаднал на някой трол от горите на германите.
— Кой си ти? — повтори Флавий и разтри пулсиращото си от болка рамо. Великанът гръмко простена.
Гауденций въздъхна.
— Магнус — каза той.
— Магнус — голям. Виждам, че е голям. Как се казва?
— Казваме му Магнус. Само Магнус.
Хунските стражи на Флавий вече бяха дотичали от поста си при централните порти с извадени мечове, Флавий ги отпрати с ръка и заоглежда хленчещия великан.
— Само погледни ръцете му — широки са колкото кръста му. Защо не е в пътуващия цирк? И защо седи на ложе от коприна посред тунела?
Бащата на Флавий въздъхна.
— Много е просто — каза той и погледна Флавий многозначително.
Флавий не го разбра.
— Казвай де — продължи след малко, — щом е толкова просто.
Гауденций поклати глава.
— Не — каза той тихо — Момчето е просто. Магнус е слабоумен. Едва говори. Той е син на стар придворен прислужник, който умря преди години. Хонорий го държеше като домашно животно. Върши работа — пренася мебели и какво ли не.
Магнус кимна, падна на колене пред Флавий, взе ръката му и я сложи върху чорлавата си мазна коса.
— Непохватен е — продължи Гауденций. — Ако чуеш да се чупи някой съд или мебел в двореца, знай, че Магнус е наоколо. Евгений го бие като краставо куче. Затова се свива. Когато мога, гледам да му покажа малко човещина. Стани, Магнус.
Великанът примигна и бавно се изправи на крака. На Флавий му се стори, че над него се извисява планина. Дребните хунски стражи, които едва стигаха до гърдите на мъжа, се свиха и стиснаха по-здраво мечовете си. Магнус изтри сълзите от очите си и като заудря гърди с грамадния си юмрук, произнесе с мъка:
— М-м-ми-лес.
— Милес? — попита Флавий, все още нащрек — Войник? Искаш да станеш войник?
— Твърде жалко — каза Гауденций. — Дори с тези мишци, какво ли ще може да върши? И каква ще е ризницата, която ще му стане? Шлемът му ще трябва да е голям колкото буре за аншоа. Вземи, Магнус — каза нетърпеливо той, когато очите на титана отново започнаха да се наливат със сълзи. Гауденций бръкна в кожената си кесия, която висеше от колана му, и му подаде две малки медни монети.