— Вземи ложето, внеси го вътре и върви да си купиш медена питка да се развеселиш.
Лицето на Магнус начаса светна в широка усмивка и белите му зъби, някои от които липсваха, се мярнаха изпод подобната на птиче гнездо брада. Но като пипна монетите, чедото му се сбърчи тревожно и отново като че облак засенчи лицето му. Съсредоточен в огромната си длан, внимателно взе едната малка монета с подобните си на наденички пръсти и я върна на Гауденций.
— Унус — изломоти той.
Гауденций се усмихна.
— Магнус може да е непохватен, но е най-честният човек в империята — знае, че медената питка струва един денарий, затова ми връща другия. Всеки път я играем тази игра.
После каза на Магнус:
— Задръж я, момчето ми. — Купи и за твоето момиче.
Великанът кимна усмихнат и здраво стисна дребните монети в тежкия си юмрук. После спря, взе дългото ложе с една ръка, като че беше навит пергамент, и като тръгна с неравната си походка през портата, без да иска на два пъти чукна ложето в каменните стени, по които останаха златни люспици.
За миг Флавий остана загледан след него, а после се обърна към стражите, които, изглежда, не бяха помръдвали от постовете си при портала през целия ден — или поне до изненадващия сблъсък с гиганта на двореца — и го гледаха мълчаливо.
— Довечера ще спим в Равена — съобщи им той.
Но хуните не отместваха очите си от него. Стояха все така, невпечатлени от случката, на която бяха станали свидетели преди малко, без да помръднат, докато един от тях най-накрая не наруши тишината.
— А на сутринта? — измърмори войникът на гърления език на хуните.
— На сутринта — отговори Флавий — потегляме за Галия.
Втора част
Пета глава
Галия и Хуния, 425–444 г.
I
Сезоните се сменят, богатствата и верността се наливат и намаляват като луната, но Рим е вечен, както и опасността от онези, които искат да променят това.
Десетилетия наред граничните гарнизони в Галия се смаляваха и отслабваха и дори периодично поддаваха като стената на водоем, разбивана от постоянно напиращите варварски талази. Но Рим винаги успяваше да възвърне слабия си контрол над територията и възстановяваше неустойчивата бариера пред настъпващия прилив. През последните години се бе възцарило нещо като враждебно равновесие между нападатели и нападани, но сега амбициите на враговете отвъд Рейн отново растяха. Гневът на алемани, вандали и франки кипваше все по-силно, защото не можеха да преминат бреговете на голямата река. Все по-многобройното население тънеше в бедност и болести върху неплодородните си и необработваеми земи, а жаждата и копнежът за плодородните равнини на Галия не даваха мира на младите воини. Всяка зима, когато реките и потоците замръзнеха и сняг затрупаше пътищата на империята, а легионерите се сгушеха в казармите си, варварите, увити с кожи, излизаха от опушените си колиби, призовани от виковете на вождовете си. Всяка зима те вземаха грубо изкованите си мечове, вдигаха дъбовите си щитове и яхваха дългокраките си коне, привикнали към убийствения студ. И всяка зима ожесточено се спускаха на талази по отколешни пътеки и скрити планински проходи, за да изпитат силите си и да търсят подстъпи към умерения климат на галските равнини, опитвайки се чрез постоянни нападения да преодолеят защитата на легионите на Рим.
И така, тази зима натискът, породен от гнева и амбициите, достигна връхната си точка. Сега, в тази отдалечена равнина, замръзналите хълмове, обрасли с елхови гори, кънтяха от тътена на битки, цвиленето на обезумели коне и виковете на разярени мъже. Силният вятър безмилостно запращаше снега в лицата им, а режещият въздух зачервяваше и напукваше кожата им. Навсякъде цареше хаос, противните миризми и звуци на страха се надигаха дори над яростта на безмилостния сняг, разнасян от вятъра.
Никога досега франките не се бяха изправяни срещу такава внушителна сила. Гъстите гори на Източна Галия бяха тяхна територия — ако не фактически, то заради намеренията им и правото на завоевателя, защото съплеменниците им от месеци се промъкваха на малки групи отвъд Рейн към планинската долина и чакаха удобния момент и благоприятните обстоятелства — мига, когато ще достигнат необходимата численост, за да надвият защитата на римляните, да пробият линията на легионите и безпрепятствено да нахлуят в по-топлите южни земи. Преди разчитаха на отколешното нежелание на римляните да защитават тези проблемни райони през зимата, на мудните им походи, на несигурните им снабдителни връзки, на слабия им боен дух и малката им численост.