Но определено не бяха разчитали на появата на генерал Флавий Еций и неговите помощни части.
Преди франките да успеят да осъществят плановете си за масирано нападение срещу Галия, бяха отблъснати от дивата атака на новото римско оръжие — хуните — конниците убийци, които не познаваха страх, не изпитваха студ, не се оплакваха от нищо. Тези странни ездачи, дошли от изток, дори не се нуждаеха от месо, защото се говореше, че могат да оцелеят седмици наред в покритите със сняг планини само с кобилешко мляко и с кръв от вените по предните крака на конете. Сред франките се ширеше слух, че римският военачалник — висок, слаб мъж с развети коси — сам пуска кръв на коня си и пие горещата течност заедно с хората си, отказва удобствата, които рангът му осигурява, спи в снега и дава заповеди на варварския им език. Франките не бяха очаквали да се изправят срещу такъв човек и тъй като не знаеха нищо за способностите му и за силата на неговите смугли воини, се бяха оставили да ги притиснат там, където никоя нормална римска войска не би стъпила, по време, по което никой нормален римски военачалник не би посмял да атакува — след залез-слънце, в развихрената снежна буря, на три дни път от най-близкото римско селище.
Люта беше битката, но изходът й бе предопределен, защото отряд премръзнали франки от нередовните части, дори да се сражаваха на своя земя, дори да бяха два пъти повече от противника си, не биха могли да устоят пред войска, подобна на тази, където воините яздят коне, които като че черпят сили от суровите условия. Но когато човек няма къде да отиде, когато гърбът му е притиснат до замръзналия склон на планината и светлината бързо бледнее, а хуните и проклетите им вълци продължават да напират напред, не му остава нищо друго, освен да продължава да се бие и да се опита да повлече колкото може повече врагове със себе си в ада.
Самият Флавий Еций поведе хуните за последния им удар по окървавения сняг към оределите редици на франките, които в отчаянието си бяха струпали замръзналите тела на конете и труповете на другарите си пред себе си като зловеща барикада. Но докато напредваше през преспите, вдигнал високо меча си като сигнал за нападение, един франкски воин, който лежеше на земята в замръзнала червена локва, внезапно скочи. С яростен вик той се хвърли върху коня на Еций и сключи ръце около шията му, за да го повали. Конят залитна под тежестта на нападателя и очите му се изблещиха от ужас, а Еций се наклони и стисна търбуха на животното с бедрата си, за да не падне.
Ненадейно една сива мълния разцепи въздуха и се заби в гърба на франка. Огромната вълчица на Еций заръфа нападателя по тила и нараменниците, забила нокти в гърба и хълбоците му за по-добра опора. За мъжа това дойде изневиделица и той пусна с крясък коня, заизвива се в отчаяни опити да достигне с ръка звяра и да го откъсне от гърба си, но той се беше вкопчил в него с лъвско упорство, Флавий се протегна през изплашения си кон и заби меч в незащитената пролука в ризницата на мъжа точно там, където се срещат вратът и рамото. Почувства как стоманата пори сухожилията и ключицата и потъва в меката плът на гърдите. Чак когато издърпа меча си, вълчицата скочи от мъжа и се върна до коня на господаря си със застрашително ръмжене и прилепнали към главата уши.
Освободен от тежестта на вълчицата и на живота, франкът се олюля на крака с прерязани вратни сухожилия и главата му увисна на рамото. За миг се взря в Еций и очите му примигнаха с изненада, а после смъртта ги замъгли и той бавно се свлече на земята под хвърлящите искри копита на група препускащи коне.
Еций обърна коня си и за миг спря на място, за да го успокои, докато помощната хунска конница фучеше покрай него и конете скачаха в снега над временната барикада, право сред тълпата от франки зад нея. За враговете му това беше краят — краят на техните погрешни представи за Рим, краят на амбициите им да завладеят Галия, краят на живота им. Само след миг гората отново щеше да утихне и само вятърът щеше да свисти между люлеещите се дървета. Пропитият с тъмноалена кръв сняг под десетте хиляди трупа щеше да омекне и порозовее, когато върху него започне да се трупа новият сняг, накрая щеше съвсем да побелее и преспите щяха да заличат всички следи на унищожението от този ден.
Еций се втурна в последния набег, наведен напред, за да вижда през падащия сняг. Лицето му бе небръснато, очите — зачервени от умората, а по дългите му коси имаше скреж. Издигна меча си за поздрав, а от ефеса кръвта на франка все още се стичаше по юмрука му.