— За Рим! — викна той и гласът му прокънтя над затихващите звуци на битката и крясъците на умиращите.
Като един хуните, които вилнееха сред редиците на франките, се изправиха на стремената си и също вдигнаха мечове.
— За Еций! — изреваха те и продължиха сечта.
Сред северните родове на многочисленото славянско племе, в най-далечните краища на хунските територии, страстите бяха свирепи, а дълбоката преданост почиваше на съюзи, основани на храброст в битките, и на приказки, разказвани през дългия призрачен мрак на зимните нощи. Рядко навлизаха чужденци в тази сурова земя и дори най-старите сред старците не помнеха чуждоземец с владетелско потекло да е стигал чак дотук. Толкова слисани бяха племената от пристигането на облечения в кожи принц от Изтока, че водачите на родовете дори не успяха навреме да съберат войските си, за да му се представят. Едва сега, седмица след пристигането му, от неизброимите селца, пръснати из степта, започваха да се стичат воини. Някои прекосяваха реките със салове, други пътуваха с набити бойни коне, трети пристигаха пеш. Прииждаха вече дни наред и дори най-далечните краища на отдалечените замръзнали поля вече бяха покрити с набързо издигнати палатки и дървени колиби, а нощният въздух се огласяше от пиянските гуляи и сбивания на хилядите мъже, които бяха пристигнали за тази нощ — традиционната Нощ на събора, тоест нощта на първото пълнолуние след зимното слънцестоене.
Но тази нощ начело на съвета на старейшините, който се беше събрал около огромния бумтящ огън, не стоеше потомственият славянски крал. Напред пристъпи мъжът, дошъл от Изтока, когото едва неколцина от воините бяха виждали преди. Той беше нисък, но силен, с широко лице, набраздено от странни белези, а косите му се спускаха изпод поръбената с лисича кожа шапка като черна река, извираща от скала. Беше дошъл от много, много далеч, за да говори с тези мъже — тези свирепи воини на Севера, а думите му бяха завладяващи, още повече, защото беше дошъл с войска.
Пристигайки на мястото за събора, всички славянски воини бяха минали през големия лагер на войниците, които придружаваха този военачалник от Изтока. Също като него, и те бяха ниски и мълчаливи, никога не сваляха ризниците си от дебела кожа и нито за миг не оставяха копията си. Тези мъже като че никога не слизаха от странните си рунтави коне, дори за да се нахранят или да се наспят. Движеха се малко, като че пестяха силите си. Но се говореше, че ако получи заповед, всеки един от тези хиляди мъже може да действа с изумителна бързина — да пресече неочаквано нападение, да залови необязден кон, като метне на врата му въже, или да язди петдесет мили на ден, без да се оплаква и да задава въпроси.
И докато пристигащите славяни минаваха през лагера на тези бдителни въоръжени мъже, разбираха, че вече са взети важни решения и техният свят ще бъде променен завинаги.
Хубава беше тази нощ. Въздухът бе толкова студен, почти осезаем и твърд на допир; човек като че ли можеше да хване тъмнината и да я задържи в ръката си като къс желязо. Но режещият въздух едва се усещаше, защото всеобщото въодушевление бе могъщо и караше кръвта да гори във вените. В нощното небе северното сияние светеше по-силно и величествено, отколкото го бяха виждали по тези земи много поколения. Огромни нажежени снопове светлина се диплеха и падаха от невидими височини, завихряха се и увисваха в празното пространство като големи гирлянди с менящи се цветове. Самите богове се бяха събрали, за да погледат случващото се през тази нощ, и обявяваха присъствието си с това светлинно чудо. Сто хиляди мъже стояха в безмълвно страхопочитание, а замръзналите им дихания се смесваха и се рееха над главите им като фосфоресцираща мъгла.
Водачът на тези мъже с белязани лица, на тези хуни от Изтока, пристъпи пред лумналия огън на съвета, за да заговори пред племенните водачи. Но гласът му кънтеше толкова силно, че всички разбраха: той отправяше думите си не само към тях, старейшините. Говореше на всички славяни, на всеки воин с твърд поглед и светла коса, приседнал край огъня. Гласът му достигаше дори до онези, които стояха толкова далеч в студената тъмнина, че едва виждаха пламъците и съвсем не чувстваха топлината, която те излъчваха. В мъждивата светлина зад огъня стояха тъмните силуети на неговите хунски воини, както винаги на конете си, строени в бойни редици, които се простираха в посока, противоположна на славяните, и се губеха някъде дълбоко в ледения мрак.