Далечните мочурища на Меотия по варварското крайбрежие на Черно море векове наред бяха убежище за бягащите от властта и капан за онези, които се стремяха да я наложат. Преди половин хилядолетие жестокият цар Митридат Понтийски бе измамил Помпей Велики, като стигнал тук, преминавайки през мразовитите планини на Кавказ посред зима, начело на шайка от най-долнопробните наемници. Сега аланите целяха същото и строяха внушителна крепост в блатистата пустош на тези негостоприемни земи, където можеха отново да обединят силите си и да се изправят срещу настъпващата хунска вълна, която неумолимо изтласкваше народа им все по на запад.
Атила обаче не смяташе да го допусне. Онези, които не приемаха върховната власт на хуните, се превръщаха в техни врагове. Онези, които не желаеха да станат техни съюзници, трябваше да бъдат унищожени. В този свят на племена от силни воини, на империи, които на всяка цена трябва да се разрастват, защото иначе ще загинат, на безмилостен външен натиск върху древни територии и граници нямаше друг избор. Управлявай или покорявай — това бе въпрос не толкова на печелене на слава, колкото на оцеляване.
Огромната му армия профуча като буря над ниската линия на хоризонта подир пладне и много преди да се стъмни, пристигна пред дървения град. Караулите по построените от трупи кули на аланите отдавна бяха забелязали приближаването на конниците, но самото нападение им дойде съвсем неочаквано. Никога досега не бе имало на света атакуваща армия, която да заобиколи края на света, а после да продължи да препуска с пълна сила, без да поспре дори за миг, за да отдъхне или да се нахрани. Каруците с провизиите на хуните бяха изостанали с цели мили от войската, но конницата с нищо не показваше, че ще забави ход, за да им даде възможност да я настигнат. Аланите бяха смаяни. Колкото и невероятно да изглеждаше, току-що бяха станали свидетели на набег, при който нападателите бяха препускали, без да спрат, цели трийсет мили. А начело на огромната орда от мълчаливи хунски конници с диво веещи се коси беше самият им военачалник.
Когато стигнаха стръмните стени на землените валове в основите им, хуните, вместо да забавят конете си, ги подкараха нагоре по вала, право в клопката на ожесточената стрелба на аланските стрели. Степните воини стремително напредваха и сечаха свирепо с мечовете и брадвите си, прикрити зад леките си ракитени щитове. Събориха оградата от остри колове, сякаш бе направена от блатна тръстика, а конете им тъпчеха войниците от повалените вражески редици под острите си копита. В разгара на нападението зад хунските линии се чу остро изсвирване и тогава, за ужас на защитниците на града, в битката с ръмжене връхлетяха стотици бойни вълци. Разярените животни се хвърляха върху бягащите алани, раздираха тънките им ризници с нокти и ръфаха гърлата им с окървавените си зъби.
След като първите редици на защитата им паднаха, аланите се обърнаха в бяг, стигнаха зад здравите градски стени от дървени трупи и набързо залостиха след себе си тежките порти, молейки се тази бариера да им даде малко време да се погрижат за ранените и да повикат подкрепления от околните племена. Но хунските конници не се поколебаха: захвърлиха щитовете си и посегнаха към въжетата, окачени на дървените лъкове на седлата им. И докато конете продължаваха да препускат с всички сили, те, полуприведени над гърбовете им, ги отклониха в линия, успоредна на дървените стени. Когато се приближиха към тях, конниците, използвайки инерцията на конете, скочиха нагоре, хванаха се за върха на стената и чевръсто се прехвърлиха от другата страна, а конете им продължиха да тичат, като само промениха посоката. Защитниците на платформата се вцепениха от ужас и изумление при внезапната поява на хиляда хуни на върха на високата дванайсет стъпки барикада. Въжетата на хуните се развъртяха и след секунди външната стена почерня от гърчещите се тела на алански воини, които увиснаха на шиите си от горния край на пъновете.
Атила премина в лек галоп до върха на вече останалия без защита землен вал и спря за миг, за да огледа бойното поле. Мрачно поклати глава и препусна до редица остготски воини, които междувременно набързо бяха стъкмили ред огньове с въглени в изпотъпканата трева. Той взе факлата, която един от мъжете му подаде, издигна я високо над главата си и я размаха, за да даде сигнал, и накрая я запрати към стените, където тя падна в краката на люлеещите се трупове на аланите. Стотици готи тутакси го последваха, а хуните, които все още стояха върху стената, наскачаха вътре в крепостта. След няколко мига стената пламна по цялата си дължина.