— Датата е от преди двайсет дни, писано е в Равена. Явно е било забавено — пратениците отдавна вече трябва да са прехвърлили Алпите.
Еций кимна.
— Така че един ден повече няма да е от значение. Предполагам, императорът ще се съгласи, че гневът на неколцина пратеници от Източната империя не може да се сравни с гнева на младоженка, чиято брачна церемония е била прекъсната.
— Господарю, разумно ли е да пренебрегваш съобщението на императора…?
— Върни се към задълженията си в гарнизона, трибуне. Има кой да се грижи за Теодорих и двора му, епископът чака, а това е денят на моята сватба. Императорът може да почака още една обиколка на слънцето.
Когато се върна обратно на сянка, Еций не можа да удържи мислите си да не потекат в друга посока. Две десетилетия изминаха от онзи ден, когато като млад мъж влезе в Равена начело на най-голямата конна войска в Европа. Ако някои от царедворците, които бяха станали свидетели на неговото пристигане тогава, присъстваха днес в Базиликата, едва ли биха го познали. Откак пое командването в Галия, носеше косата си късо подстригана според практичния и аскетичен стил на римските легионери, макар че все още по навик прокарваше пръсти по темето си, както правеше, когато косите му буйно падаха по раменете според хунския обичай. Хунската броня отдавна беше прибрана в една кедрова ракла, която Еций отваряше рядко — само когато търсеше стари държавни документи или други неща, които му бяха необходими. Единственото, което напомняше за дните му на хун, беше вълчицата, с която бяха неразделни. Но тя не беше от онези животни, които Тургрид му даде, когато потегли за Равена. Те бяха измрели преди години — мъжкият при злополука по време на лов, а женската — от старост. Но оттогава Еций грижливо развъждаше потомството им и на всеки няколко години запазваше за себе си и обучаваше най-силната женска от всяко котило, за да замени майката, когато тя умре.
Другият спомен от живота му на хун беше пристигнал едва предния ден и минувачите спираха като вкаменени, когато мина по улиците на гърба му. Беше кобила — истински хунски боен кон, великолепно животно, изпратено му от Атила като сватбен дар. Еций си спомни как животното беше представено от хунските пратеници, които го доведоха — гривата, която се спускаше до коленете му, беше сплетена в стотици малки плитки, всяка украсена с перла в края си, лакираното дърво на седлото беше инкрустирано с лазурити от Бактрия, които образуваха владетелската тамга, а опашката й, оставена да израсте до нелепа и непрактична дължина, се спускаше съвсем ниско, почти до земята, и сега, след като я бяха измили и сресали, беше станала пухкава и лъщеше до блясък. Когато за пръв път видя необикновеното животно, трибунът на гарнизона каза, че това е най-грациозното женско същество, което е виждал от години, и дори се зачуди гласно дали е омъжена. Но за да докаже, че кобилата е истински боен кон, Еций извади последната подробност, която Атила внимателно беше поставил в щампованите кожени дисаги — стар изсушен скитски скалп. Еций се усмихна, като си спомни как трибунът се отдръпна ужасен, щом го видя.
Мислите му изведнъж бяха прекъснати от звуците на сватбения химн, а свещеникът, който стоеше при вратата, го покани да влезе.
След час, когато церемонията завърши, младоженците бавно минаха през влажния хлад на централната пътека в базиликата, покрай великолепно пременените гости, които ги поздравяваха, към стълбите отвън, където горещината ги блъсна така силно, като че влизаха в ковашка пещ. Докато слизаха по стълбите, Еций и съпругата му спираха, за да поздравят някои изтъкнати гости, които вече ги очакваха в редицата с посрещачите. Ала един мъж напористо си пробиваше път откъм главната врата на църквата, направо през навалицата, която се трупаше отпред. Той беше извънредно нисък, но с як торс, грубоват и енергичен, с гъста кестенява брада, която пълзеше по скулите му и стигаше чак до очите му. Дрехите му бяха хубави, но не и празнични. Приличаха на ловни дрехи на някой патриций. Той мина точно зад Еций и без да губи нито миг, сграбчи генерала в мощната си прегръдка, като притисна ръцете му отстрани до тялото и за миг го повдигна във въздуха, след което отново го постави на земята. Тогава този човек, приличен на мечок, избухна в гръмък смях и зъбите му заблестяха иззад буйните вълни на брадата му като наниз перли, пришити към някое особено рунтаво наметало.
— Тебе, Флавий, те гледах достатъчно — изръмжа той. — Защо, в името божие, прегръщам теб, и то отзад! Позволи ми да целуна прелестната ти невеста!