И преди Еций или жена му да кажат нещо, мъжът я сграбчи за раменете с грамадните си лапи и като я наведе до своята височина, звучно и напористо я целуна по двете бузи. След това я бутна обратно, за да й се полюбува, все още стиснал раменете й. Жената, слисана и с накривено було, се усмихна свенливо, поруменяла, и хвърли умолителен поглед към мъжа си.
— Прекрасен избор, Флавий, наистина прекрасен! — похвали го разчувстваният гост. — Трябва да ни навестиш в Толоса, мен и кралицата, при първа възможност! Драга моя Присцила, разказвал ли ти е Еций как, когато бяхме момчета в двореца в Равена, го спасих от един побеснял хун, с когото се бяха сборичкали?
Еций пристъпи напред и погледна извинително съпругата си.
— Присцила, това е кралят на вестготите, Теодорих. Най-старият ми другар, и при това най-безцеремонният.
— Безцеремонен ли! — възпротиви се кралят и отново се разсмя гръмко — Какви ли още ще ти ги наговори? Аз — безцеремонен! Драга моя — каза той, като хвана ръката й, — нека ти разкажа.
— По-късно ще имате достатъчно време да се опознаете — каза Еций и хвана жена си за ръката, за да я спаси от госта.
Крал Теодорих отново се изсмя, тупна Еций по рамото и отмина. Зад него един по-възрастен мъж с достопочтена осанка и празнична тога, с усмивка на лицето, чакаше търпеливо реда си. Той пристъпи напред и прегърна Присцила, която доволно отвърна на прегръдката му.
— Дъще — каза старият човек, — по-прекрасна си от всякога. Години наред очаквах този момент.
— Сенатор Карпилио, благодаря ти, че пропътува такова разстояние, за да присъстваш на венчавката — каза Еций с искрена признателност. — Чест е за мен най-сетне да стана част от твоето семейство.
— Честта е изцяло моя, генерале — благо отвърна старият мъж. — С баща ти се познавахме дълги години и често говорихме за желанието си да обвържем нашите деца. Жалко, че толкова се забави! Макар да трябва да призная, че когато се върна от земите на хуните с онази страшна коса, се изплаших, че съм допуснал голяма грешка, като съм ти обещал ръката на Присцила.
Еций се усмихна.
— Трябваше да изпълня задълженията си, сенаторе. А сега дъщеря ти е най-главното сред тях — и той с гордост погледна невестата си, застанала до него.
Една жена със сложно фризирана коса, облечена в дрехи за път, се приближи по улицата, изкачи се по стълбите на църквата и пристъпи към двойката, придружена от свитата си — няколко прислужници, трима достолепни патриции и ескадрон конни стражи. Останалите благородни гости, които все още бавно се изнизваха от църквата, се сепнаха от изненада и почтително се отдръпнаха. Дори Карпилио направи дълбок поклон и отстъпи на почетно разстояние. Жената в пътните дрехи, със зачервено и влажно от горещината лице, грациозно пое ръката на Еций, която той протегна, за да й помогне да стъпи на най-горното стъпало.
— Генерал Флавий Еций, прости ми, че закъснях за сватбата ти — каза тя с провлечен глас. — Лошото време в Алпите ни забави.
Еций любезно сведе глава.
— Почитаема Хонория — каква неочаквана радост! Ако бях известен да очаквам сестрата на императора, щях да подготвя ескорт, който да те посрещне в планината…
Хонория се засмя, докато стъпваше на последното стъпало.
— Глупости! Толкова малко време прекара в Равена, та чак се учудвам, че ме позна. А това трябва да е…
Еций й представи жена си:
— Съпругата ми Присцила Емилия. Сигурен съм, че познаваш баща й, сенатор Карпилио.
— Прекрасна невеста — каза Хонория, — и щастливка! Нали знаеш, скъпа, че днес сърцата на много знатни римлянки се късат от мъка. Нашият смел генерал Еций е най-желаният жених в империята!
Тя хвърли закачлив поглед към Еций, но неговите очи нетърпеливо се преместиха върху следващите гости в редицата.
— Принцесо — каза той раздразнено, — нима пътуваш сама, само с прислужничките си?
— Разбира се, че не! — засмя се Хонория — Брат ми не ме пуска да изляза сама дори от двореца, камо ли да поема сама към Галия!
Един добре сложен, мускулест мъж пристъпи до нея и дръзко се втренчи в генерала, без дори да понечи да го поздрави с поклон. Озадачен, Еций се вгледа в лицето му, сигурен, че отнякъде го познава, но не можеше да се сети откъде.
— Генерале — продължи Хонория, — познаваш ли моя съветник? Той служеше и на майка ми.
— Разбира се. Евгений, нали така? — сети се Еций, докато се навеждаше, за да хване ръката му. — Добре си те спомням от посещението ми при императрицата майка преди години. Значи сега служиш на принцесата?