Евгений не отговори веднага, припомнил си обидата, която му нанесе младият генерал, току-що пристигнал от земите на хуните, но остави лека усмивка да премине през лицето му.
— Службата ми при принцесата в много отношения носи удоволствия и на двама ни — отвърна тихо царедворецът.
Еций го мереше със студен поглед.
— Не са ли те повишили в евнух? — попита той също толкова ниско и се извърна пренебрежително настрана.
Евгений се наежи и го стрелна с гневен поглед.
Без да обърне внимание на краткия разговор между двамата мъже, Хонория продължаваше да бърбори:
— Августът тъкмо прати при теб съветници от източния император — и тя погледна тримата чужденци, застанали зад нея; и тримата кимнаха любезно. — И тъй като те пътуваха до твоя град, помолих за позволение да ги придружа — все пак най-прочутият римски генерал заслужава на сватбата му да присъства представител на владетелския двор, нали така?
Забравил за Евгений, Еций отново погледна принцесата, сякаш едва в този момент осъзна, че тя все още е там.
— Съветници ли?
— О, какъв е този тревожен поглед, драги Флавий! — засмя се Хонория и нежно отпусна ръка върху неговата — Тук са, за да те помолят за съвет, не те да ти дават! Ще ти зададат някой и друг въпрос за твоя приятел, онзи хунски крал.
— Бледа?
— Да, разбира се — отвърна тя. — Познаваш го, нали?
— Бегло. Чичо му, покойният крал Руа, ми беше като баща. Но Бледа беше болнав и през цялото време, докато живях там, бе изолиран в двореца, затова го познавам съвсем слабо.
Хонория сбърчи нос.
— Трогателно. И все пак може би ти си човекът, с когото те трябва да обсъдят едно малко затруднение. Но стига сме говорили за политика. По-късно ще продължим.
Еций се поклони на принцесата, кимна на пратениците, които стояха зад нея, и поведе невестата си сред почетната стража от плувнали в пот воини към входа на голяма вила, долепена до базиликата — имението на губернатора, което беше негов дом, когато не беше на поход. Точно преди тържествено да минат през вратата, докато приемаше поздравите на слугите, които се бяха събрали отвън, за да наблюдават церемонията, за миг се спря и погледна назад. Хонория стоеше точно където я беше оставил. Усмивката бе застинала на лицето й.
III
На следващата утрин Еций седеше на края на дългата дървена маса в заседателната зала на губернаторския дворец. Рядко насрочваше срещи или събития за сутринта, защото предпочиташе да прекарва ранните часове на деня сам, да пише писма или да чете разшифрованите съобщения, пристигнали през нощта от гарнизоните под негово командване. Залата беше обзаведена с най-обикновени мебели, изградена от камък и дърво и повече подхождаше на аскетичния вкус на офицер от армията, отколкото ярките цветове и полирания мрамор, които управителите на провинциите предпочитаха, подражавайки на разточителната пищност на двора в Равена. През дебелите каменни стени и отворите за прозорци, пред които бяха спуснати тежки завеси, за да пазят хлад в стаите през най-горещите часове на деня, едва се чуваха дрезгавите викове на продавачите и глъчката на живота, който кипеше на улицата.
Флоренций почука на вратата и без да дочака отговора на Еций, влезе с тежки стъпки в стаята; месинговата топка на края на дървения му крак остро зазвъня по каменния под.
— Генерале, тук са чужденците, които пристигнаха вчера. Казах им, че това е денят след сватбата ти, но те настояха да ги приемеш…
Еций остави книжата настрана.
— Да, предполагах, че са ранобудни. Доведи ги.
Флоренций кимна и изчезна. След малко се появи отново и отвори широко вратите, за да влязат тримата дипломати, които бяха свалили прашните си пътни дрехи и сега носеха яркоцветни одежди от източна коприна, подредени според най-новата мода в Константинопол.
— Генерал Еций — обяви Флоренций, който докуцука след тях, — пратениците Плинт и Епиген от Константинопол и писарят Приск.
Еций се взря с любопитство в тримата мъже, които пристъпиха напред. Двамата пратеници изглеждаха към средата на петдесетте, със спретнато подрязани бради и коси, подстригани според строгата мода на източния двор с равен бретон. Писарят беше млад и изглеждаше пламнал от желание да служи. И главата, и челюстта му бяха гладко избръснати. Под едната си мишница стискаше малка преносима масичка, която представляваше сгъваема дъска с гнездо за мастилница със запушалка и няколко пера за писане, а под другата — няколко рула пергамент.