Сто хиляди очи останаха жадно, почти хищно вперени в погребалната клада. Кватът с мъка си запроправя път сред нахвърляните вещи и скъпоценности, затруднен от възрастта си и от опиатите, а очите му се въртяха и устните му нашепваха думи, разбираеми единствено за неговите богове и демони. Стъпи върху стърчащото рамо на един боен лък — един от десетките, донесени от оръжейната и хвърлени върху кладата, за да послужат на мъртвия в пътешествието му в отвъдния свят. Лъкът отскочи и удари стареца по пищяла, а той се препъна и едва не падна. Тълпата ахна, когато той се спря на място с лице, разкривено от болка. И тогава отново всички утихнаха, а кватът продължи да напредва из струпаните съкровища към каменния жертвеник в центъра. Там спря, издигна факела над главата си и загледа тълпата.
В някои цивилизации хората запазват мъртвите тела на своите водачи, като внимателно ги балсамират, увиват ги в много пластове лен и ги полагат в огромни каменни гробници. Има дори народи, които покриват мъртвите си с восък или черна смола и ги потапят в бъчви с мед, за да изсъхнат и да се втвърдят като мухи в кехлибар. Това са цивилизации, които се задържат на едно място поколения и хилядолетия наред и желаят мъртвите им да останат непроменени с времето и да няма разлика между живите и умрелите. Това са народи, които остават на едно място дори когато сезоните се менят — народи, които са загубили навика да пътуват със стадата си, а градовете, които издигат, са от камък — постоянни и вечни.
Хуните не са такъв народ.
Животът е преходен. Сезоните се сменят, а стадата продължават по пътя си. Хуните удостояват мъртвите си с най-големи почести. Изпровождат ги в отвъдния свят с великолепни оплаквания и угощения — стравите, с които с право се славят. Но това не запазва мъртвите.
Кватът се изправи и издигна горящия факел високо над главата си, а от задните редици на тълпата отекна една сричка — гърлено, почти животинско ръмжене, което набираше сила и плътност, докато се предаваше напред, както гръмотевиците и ударите на барабана миг преди това.
— Огън! Огън! Огън! — ревеше тълпата, макар да изглеждаше, че кватът не ги чува, защото нито реагира на тези звуци, нито промени движенията си.
Устните му шептяха безмълвна молитва и той най-после се наведе, повдигна съсухрената ръка на мъртвеца изпод покрова и внимателно я допря първо до челото си, а после до бузите и устните си. Накрая я пусна почти небрежно там, където лежеше преди — върху неподвижния корем на мъртвия. Тогава кватът отново се изправи, вдигна очи към небето и от черната беззъба бездна на устата му се изтръгна крясък — внезапен вой, още по-ужасяващ заради своето беззвучие, заглушен от виковете на множеството. Със стоновете на предсмъртната му песен факелът падна от ръката му в пропитите със земно масло съчки в краката му. По жертвеника лумнаха пламъци и плъзнаха по полите на шамана, а той стоеше неподвижен, с все още високо вдигнати ръце, отметнал глава назад със зейнала от болка и екстаз уста.
Изведнъж се надигна вятър, който разпали пламъците и горещите им езици започнаха да ближат сандъците със скъпоценните накити, редките коприни, безценните оръжия и мебели. След миг кватът се строполи по гръб в огъня. Черни кълба дим се завихриха към множеството, извикаха сълзи в очите на хората и отнесоха острата миризма на горяща плът и опиати до ноздрите им. Последва нов порив на вятъра, по-силен този път, който за миг изравни пламъците пред жертвеника и прочисти лютивия дим от очите на хората. Вятърът диплеше и издуваше тежката плащаница върху мъртвото тяло и след миг огънят оживя отново, по-силен отпреди, защото вятърът постоянно го подклаждаше, и се понесе, настървен и хищен, към ръба на извезаното платно. А когато бумтящите пламъци вече напълно бяха погълнали жертвата си, вятърът за последен път изсвистя, отметна края на платното от главата на трупа и разтопи розовата зейнала рана, пресякла гърлото му — по-скоро раздрана, а не прорязана, като че от вълчи зъби или нащърбено острие. Вопли и ужас разтърсиха множеството, а крал Бледа за последен път погледна гневните буреносни небеса на Хуния, плитката му пламна и изпитото му лице изчезна завинаги зад завеса от черен дим.