На един час път оттам, в пустата равнина, нищо не подсказваше за случващото се в хунската столица, скрита от погледа от ниския, обрасъл с трева хребет на хоризонта. Докъдето стигаше погледът във всички посоки, нямаше признаци на живот или дори на човешко присъствие. Беше напълно тихо, само вятърът тъжно просвирваше из тревите.
Тримата римски дипломати с малкия си ескорт от конни стражи еквитати седяха на конете си, прашни и уморени от пътя, с приведени от умора рамене. Пред тях стоеше многочислен ескадрон въоръжени хунски воини, възседнали дребните си коне с халки на ноздрите, в пълно бойно снаряжение. Римляните се извисяваха над хуните с цяла глава и повече, може би дори две, като се прибави и по-големият ръст на конете им. Но хуните бяха десет пъти по-многобройни и стояха с извадени копня и бойни брадви. По-страшни бяха лицата им, по които не потрепваше нито нерв от тревога, а още по-малко от страх пред тези късо подстригани натрапници на твърде едри коне, пристигнали без никакво известие и пищност от западните земи.
— Пратени сме тук по повеля на императора на Източната Римска империя Теодосий Август, за да преговаряме с крал Бледа — съобщи Плинт с най-властния глас, на който беше способен. Но когато това не предизвика реакция по безстрастните лица пред него, той въздъхна и почна да премисля следващите си думи. Тези варвари винаги го объркваха със своята неспособност да разбират дори най-простите думи на латински или гръцки — нещо, което се очаква от всеки образован човек в света. Плинт отново извиси глас и заговори по-силно и по-бавно, убеден, че така ще го разберат.
— Пратени сме по заповед на императора на Източната Римска империя… — изрева той.
Един широкоплещест алеман в хунско бойно въоръжение, с червеникава коса, прибрана във воинска плитка, излезе с коня си от задните редици на хунския ескадрон и пресече изявлението на Плинт с рязко изсвирване, гневно вперил в него пронизващите си сини очи. Произнасяше натъртено всяка дума.
— Чухме те още първия път, римско псе.
Алеманът срита коня си и след миг застана лице в лице с римските пратеници. Те мълчаха, учудени от внезапната поява на този светлокож варварин начело на хунския отряд, от предизвикателната му демонстрация на латински, от изпълнения му с омраза поглед. Не се чуваше нито звук, освен свистенето на вятъра, което се ускори и като че все по-припряно ги тласкаше да започнат да се движат — да се движат напред или назад, към друго някое място, накъдето и да било, само и само да не остават тук. Равнината и вятърът са безмилостни към онези, които не се движат, които не се приспособяват — не побягват. Алеманът ги оглеждаше изпитателно, без следа от гостоприемство.
— Твърде късно идвате.
— Късно ли? — възрази Плинт. — Как така късно? Подготвихме пратеничество до крал Бледа, дълго да бъде царуването му, което да му предаде известие от император Теодосий. Нима ще ни лишите от честта да предадем благопожеланията на императора?
Червенокосият воин изсумтя, а Плинт почервеня от безсилие.
— Император Теодосий ни възложи задача! — извика той. — Кой си ти, че да ни казваш какво да правим?
Алеманът го гледаше, без да мигне, повдигнал презрително вежди.
— Аз съм генерал Орест, потомствен вожд на силезийския род на алеманите, предводител на кралските телохранители. Крал Бледа е мъртъв.
Последва дълъг миг на мълчание. Нито един човек от двете страни не помръдваше, а вятърът като че се усилваше, натежал от дъждовни капки. Сивите облаци сякаш ги притискаха с почти осезаема тежест, потискащи и задушаващи.
— Мъртъв ли? — запъна се Плинт. — Не знаехме! Кой тогава…?
— Тихо! — каза Орест с тих, заплашителен тон. — Не знаете, защото не попитахте, защото с проклетото си римско високомерие дори не се замисляте за обстоятелствата, които се променят около вас. Сега нека вашият император се страхува и трепери пред мощта на новия водач на обединените хунски народи и съюзниците им. Сега ще преговаряте с…