Выбрать главу

— … крал Атила! — извика генерал Тургрид, издигнал златния бокал високо над главата си към украсените със сложна дърворезба дъски на тавана.

Удари гонг и в стаята избухнаха смях, веселие и пронизителният неблагозвучен вой на флейтите. В огнищата, издълбани във всяка от четирите стени, пламтеше огън и просторната, богато украсена трапезария беше потопена в горещината и танцуващите сенки на бумтящите пламъци. До три от стените на залата бяха поставени дълги маси и около тях стотина гости, облечени в най-красивите си одежди, се изправиха на крака при думите на Тургрид. Всеки надигна своята чаша с разкошна позлата в чест на домакина, който стоеше неподвижно до трона си в центъра на средната маса. Рояк немирни хунски момчета с бръснати главици се кикотеха в ъглите и се блъскаха едно друго, за да виждат по-добре. Тургрид стоеше посред залата, усмихнат несвойствено, и се взираше в безизразното лице на домакина си.

На фона на бляскавите гости и изтънчената обстановка в двореца Атила беше с най-обикновено облекло, което напомняше по-скоро дрехите на слуга, отколкото одежди на крал. За разлика от гостите си, много от тях окичени със скъпоценности и трофеи, с които се бяха сдобили в битки, той не носеше никакви украшения. Дрехите му не бяха прихванати със сребърни фибули и токи, нямаше везба и шнурове по краищата им. Облечен беше в най-долнокачествена и корава мазна кожа и овча вълна. Но неговата аскетичност — непринудена или престорена — не се изчерпваше само с облеклото му. Чашата, която надигаше към устните си, беше от грубо издълбано дърво, напукано и сухо по дебелия заоблен ръб. Столът, който слугата бутна зад гърба му, беше от твърдо дърво без възглавница на седалката, макар всички гости, които насядаха по местата си след него, да се радваха на удобството на кадифени възглавници, напълнени с конски косми и поставени така, че да могат спокойно да се отпуснат на тях.

Когато всички шумно насядаха по местата си и без да бързат, взеха да отпиват от виното, за втори път удари гонг. Гостите нетърпеливо загледаха проточилата се върволица слуги. Всеки от тях носеше блестящ сребърен поднос, върху който бяха красиво подредени купчини нарязани плодове и питки хляб, купи с гореща овнешка супа и огромно количество тъмночервено сочно месо.

С влизането на слугите две момчета с обръснати глави — най-бързите и най-големите смелчаци от веселата група пакостници, сгушени на топло в ъгъла, нахлуха през една от страничните врати. Двамата носеха голям поднос, отрупан с гореща карантия, който бяха задигнали от кухнята. След миг подир тях с ругатни изскочи един слуга, а двамата разбойници хукнаха към другарите си с деликатесите, съпроводени от гръмкия смях на гостите, които ги наблюдаваха. Щом стигнаха до целта си, десетина смугли ръчици се протегнаха и започнаха да набучват сварени дробове и стомаси с ножове и да ги тъпчат в гладните си усти. Когато слугата със зачервено лице успя да си проправи път между гостите до местопрестъплението, подносът беше опразнен и десетима, широко усмихнати, го гледаха с ококорени очи и лица, на които беше изписана самата невинност, опетнена единствено от сока от месото, стичащ се по брадичките им.

Слугите се пръснаха из залата и започнаха да сипват на гостите от изисканите блюда. Тази работа ангажира всички, с изключение на старшия прислужник, който отиде право при крал Атила. За разлика от другарите си този човек носеше обикновена дървена дъска за рязане, върху която беше поставен ненарязан овнешки пищял. Атила го взе и го заръфа. Гостите му се гощаваха с далеч по-апетитно месо и подбрани хапки — меки ярешки бузи и мозък, овнешки опашки, конски плешки, гърди и ребра. За известно време се вихреше повсеместно чревоугодие и единствените звуци в залата бяха тези на дъвчене и преглъщане, когато гостите надигаха блюдата си, за да изпият вкусните сосове и цапаха с мазнини яките и брадите си, навиваха омазнените си ръкави и подаваха блюдата си за още. Щом се наситиха, отново се надигнаха весели и шеговити гласове, но когато Атила най-после се изправи и избърса пръсти в края на туниката си, стаята утихна.

— Приветствам моите съплеменници и им представям синовете си — и той нежно погледна палавниците в ъгъла, в чиито усмивки липсваха някои млечни зъби, — и най-вече тримата ни гости от Източната Римска империя. За нас е удоволствие да ги дарим с нашето скромно хунско гостоприемство и веселие. Договорните и съюзните преговори могат да почакат до утре. Тази нощ, приятели мои, ще се веселим!