Выбрать главу

Римляните го гледаха смаяни. Единствен Атила от всички хора, които видяха тази сутрин, изглеждаше свеж и дори в добро настроение, а изражението на лицето му им се струваше още по-удовлетворено, отколкото беше вечерта. И наистина, когато видя изненадата им, крайчецът на устата му като че ли се изкриви в злорада усмивка.

— Значи обичаш географията, велики кралю? — попита Плинт.

— Почти толкова, колкото вида на вашите стъписани физиономии пред факта, че един варварин може да чете. Да, Страбон действително е голям ум, както и Помпоний Мела и Ариан. Макар че предпочитам Ариан в превод, тъй като гръцкият ми доста се е влошил през годините.

Римляните оглеждаха отрупаните с книги лавици, без да могат да продумат.

— Надявам се, че ви е харесало снощното пиршество — каза любезно Атила, загледан в подпухналите им лица и небръснатите бради. — Според хунските традиции стравата е сбогуване с краля, който… е починал.

— Наистина, велики кралю — кимна утвърдително Епиген, — виното беше превъзходно…

— А месото? — продължаваше Атила.

Плинт го погледна полуусмихнат.

— Месото, велики кралю, беше възхитително. Никога не бях опитвал толкова крехко, толкова сочно телешко месо…

— Конско месо — поправи го Атила. Посланиците вторачиха празните си погледи в него. — От неродено жребче, ако трябва да съм точен. Мъртвородени жребчета. Месото им е с качества, които моят народ цени високо.

Римляните побледняха. Но по кимването на управителя разбраха, че е време да говорят по същество.

— Велики кралю — поде Плинт, — пратени сме от името на император Теодосий, който със своята мъдрост и великодушие ни упълномощи да преговаряме за условията на договора за сътрудничество между хуните и Източната Римска империя. Възложено ни е да уговорим условията на търговски съюз между нашите два велики народа…

Лицето на Атила потрепна развеселено и той прекъсна Плинт:

— Търговски ли? — запита. — Че какво друго имате за размяна, освен обиди и подкупи за враговете по моите граници?

Плинт пое дълбоко въздух.

— Имаме много неща, които могат да са полезни на народа ти, върховни кралю. Имаме машини например. Оръжия. Платове. Произведения на изкуството. Книги! В замяна можете да ни давате желязо. Коне. Луксозни предмети от Изтока…

Атила го гледаше с безразличие.

— … злато — продължи Плинт, — маймуни.

Едната вежда на Атила се изви подозрително.

— Маймуни ли?

Смутен, Плинт сведе поглед.

— Маймуни може би не. Така или иначе, упълномощени сме да преговаряме за сътрудничество между нашите два народа…

— Не, не сте — каза кралят.

Двамата дипломати стояха безмълвни в очакване на по-ясен отговор. След малко решиха, че кралят не е разбрал думите на Плинт.

Той понечи да обясни и хвърли бърз поглед към другаря си.

— Господарю, ние ще преговаряме…

Атила отново го прекъсна:

— За преговори са необходими две страни, които да ги желаят. В този двор има само една такава страна — вие. Преговори между нас няма да има.

Плинт избухна разгневен:

— А какво да кажа на императора?

— Мислиш ли, че ме вълнува какво ще кажеш на императора си? — отвърна му Атила.

При тези думи Епиген реши да не мълчи повече и пристъпи напред.

— Никакво уважение ли нямаш към нашия ранг? Никакво уважение ли нямаш към мощта на Рим?

Атила го гледаше хладно. През годините се беше научил изкусно да прикрива емоциите — нещо, което много малко мъже наистина владеят. Лицето му беше безизразно като изваяно от камък.

— Не. Но тъй като настоявате да обсъждате налагането на условия и изпълнението на искания, и аз имам няколко. Първо: вашият император да се закълне никога вече да не помага на враговете ми. Второ: да ми върне всички хуни, които сега служат в римските армии — тези на Източната и тези на Западната империя. И трето: данъкът от империята ви да се удвои от триста и петдесет литра злато годишно на седемстотин.

— Но, кралю Атила! — възпротиви се Плинт. — Седемстотин литра злато е нещо нечувано! Невъзможно е! Империята…

— Безполезно е да спорите — отвърна им сухо Атила. — Казах каквото имам да кажа.

— Но, кралю Атила, прояви разум…

При тези думи Тургрид мълчаливо излезе от сянката на вратата зад тях и отдаде чест на краля си. След това се обърна към тримата изумени римляни.