— Ще ви съпроводя до пътя, който води на юг към Ниса — каза той.
Атила проследи с безстрастен поглед Тургрид и римляните, които излизаха от стаята, а когато вратата се затвори зад гърбовете им, се обърна към един страничен вход.
— Орест! — извика той.
Веднага в стаята се появи високият алеман, облечен в груба хунска туника от сплъстена вълна. За миг Атила остана неподвижен, потънал в мислите си, а после се изправи и бавно отиде до един кедров сандък без никаква украса, който стоеше в ъгъла.
— Време е — каза той — да изпълним онова, за което говорихме преди много месеци. Помниш ли още мястото, приятелю?
— Да, помня го, велики кралю. Оттогава няколко пъти съм яздил дотам, по време на лов. Там все още живее само старият гот — земеделец, второ поколение роб. Той редува земята — всеки път оре само една трета от нея, а другата част оставя за угар през следващите години.
Атила отвори сандъка, погледна вътре и го наклони на една страна. Върху дървения под издрънчаха няколко старинни железни предмета — два строшени бойни шлема, ръждясал кинжал, главата на необикновена бойна брадва с готска изработка. Атила взе всеки един от тях поотделно, за да го разгледа внимателно.
— Бойните трофеи на Руа. Отказваше се от плячката за себе си — раздаваше всичко на воините си. Запазваше само някоя лична вещ от всеки, когото убиеше.
Орест мълчеше и наблюдаваше краля.
— Ето това търсех — продължаваше Атила.
Той разви едно омазнено парче плат и извади от него много стар, извит меч, чиято дръжка някога е била инкрустирана със скъпоценни камъни, но много от тях вече ги нямаше. Хвана ефеса здраво, опря върха на острието до пода под ъгъл, стъпи по средата му и го счупи на две. Отново зави двете парчета в плата и подаде малкия вързоп на алемана.
— Както го бяхме решили — каза той на Орест. — Твоето племе отдавна е един от най-верните ми съюзници, а ти си предвождал много воини като командир на кралските телохранители на служба при мен. Когато настъпи мигът, ще предвождаш много повече. Задължавам те да мълчиш.
Алеманът кимна и изчезна така бързо, както се беше появил.
Тургрид и една хунска зууна придружиха римляните на излизане от града. Свиха встрани, по рядко използван път — по-скоро козя пътека. Тургрид им обясни, че тя ще ги изведе право на по-оживен търговски път в южна посока.
Хунските коне вървяха уверено в тръс по едва забележимите следи на пътеката, а римляните с мъка ги следваха върху дългокраките си бойни коне. Когато минаха покрай една оголена скала, забелязаха двайсетина дървени конструкции, издигнати във формата на кръстове. Очевидно бяха използвани за последен път преди много месеци, защото телата, които висяха по тях, се бяха превърнали почти в скелети. Въпреки това по тях имаше следи от ръждиви оръжия и парцали от червени наметала.
Изведнъж, осъзнали какво виждат, римляните спряха разгневени.
— Генерал Тургрид! — извика Епиген — Какво е това?
— На вас на какво ви прилича? — отвърна Тургрид студено. — Мястото за екзекуции, разбира се. Край всеки град има такова, нали?
— Но тези червени наметала! — възрази Епиген. — Това са римляни!
Тургрид също спря и протегна ръка, за да докосне изгнилия край на наметката на един разпнат войник. Внимателно огледа тъканта.
— Били са римляни — отвърна той, — но са се зачислили в нашите войски. Хунският войник е хунски войник, без значение какъв е произходът му. Ако дезертираш от хунската армия, получаваш наказание като хунски дезертьор.
— Но те са римляни, проклет да си! — изрева Плинт.
Тургрид като че ли за миг се замисли над това, докато продължаваше да се взира в празните очни орбити в черепа на разпнатия войник. А после строгият му взор се стовари върху Плинт.
— Били са римляни — каза той и мекият му глас прозвуча застрашително. — Сега са просто мъртъвци.
Обърна коня и продължи в тръс по старата пътека с хората си. Огорчени и обезкуражени, римляните нямаха друг избор, освен да ги последват.
II
В Равена Плинт и Епиген стояха нервно изправени пред император Валентиниан и чакаха отговора му на вестите, които бяха донесли. Само писарят Приск, изглежда, не се вълнуваше от предстоящата реакция на императора и стоеше зад двамата високопоставени сановници спокойно, за разлика от тях. По лицето му бе изписана досада, докато съзерцаваше олисяващото петно на темето на Плинт, което през последните седмици нарастваше с обезпокоителна бързина. Бяха пристигнали в Равена след дългото си пътуване до Хуния едва снощи и дори нямаха време да оправят на пара гънките по дрехите си, преди да се явят в двореца. Усещаха колко неугледни и мръсни изглеждат и това усилваше притеснението им.