Младият император бе навършил пълнолетие едва преди пет години и все още непрестанно се чудеше на поста, до който се бе издигнал. Предполагаше се, че откакто навърши шест години, го подготвят за водач на Западната империя. Ала в действителност неговата майка и регент, Гала Плацидия, го държа настрана не само от всички отговорности, но и от всички възможности да се научи да поема отговорност. Тя бе починала скоро и Валентиниан заповяда тялото й да бъде балсамирано, облечено в императорски одежди и поставено във владетелска поза върху трон от кипарисово дърво в параклиса на светците Назарий и Целз. Но макар да я посещаваше всеки ден в криптата и да се допитваше до нея, тя не му даваше подкрепата и утехата, от които се нуждаеше. За управлението на военните и всекидневните дела на империята сега той безрезервно се осланяше на съветите и напътствията на двама души: Флавий Еций — пълководец на легионите, който разпределяше задълженията си между войските в Галия и двореца в Равена, и Евгений Александрийски — главен управител на двореца.
Ала дори те не бяха достатъчни, за да го накарат да се почувства напълно уверен в новата си роля. Липсата на майка му беше оставила у него празнота, която трудно преодоляваше — едно силно желание за близост и утеха, които можеше да му даде само семейството. Единствената жива от най-близките му роднини беше по-голямата му сестра Хонория. И макар тя никога да не бе проявявала дори най-слаб интерес към държавните дела, той копнееше за нейното присъствие както за компанията на вярно домашно кученце. Този ден — вече бе станало навик да прави това след смъртта на майка им — принцесата остана в атриума при Валентиниан, докато той се занимаваше с имперски дела. Отегчена и без да има никаква работа, тя се разхождаше сред пратениците и гостите и слушаше разсеяно. Но дори това половинчато присъствие на сестра му донякъде успокояваше тревогата на младия император.
Двамата дипломати разказаха накратко за току-що приключилото си пътуване отвъд Данувий и Валентиниан се вторачи в тях, като се опитваше да придобие равнодушно изражение. Престори се на уверен и запознат с външната политика, макар че в действителност изобщо не беше така.
— Казвате значи, че сега на власт е племенникът на Руа — Атила? — обърна се той към Плинт. — Кажи, Еций, ти си познавал този Атила, нали така?
Еций, който седеше на една маса отдясно на императора, остави доклада за пътуването на дипломатите, в който се бе зачел.
— Да, познавах го, августе, и тук в двореца има много хора, които могат да кажат същото. Атила живя тук, в Равена, в двореца на вуйчо ти. Той е доблестен мъж, но има труден характер. Не ни трябва война с него.
Евгений, който стоеше спокоен над лявото рамо на императора, се усмихна лукаво.
— Като че ли се страхуваш от него, генерале. Струва ми се невероятно за човек с твоите умения и възможности.
Чувайки хапливите думи на дворцовия управител, принцеса Хонория вдигна заинтригуван поглед към него.
— Евгений, това беше много нелюбезно от твоя страна — сгълча го престорено тя. — Нашият генерал не се бои от нищо, освен от мене може би.
— Генерал Еций — намеси се Плинт, — наричаш го доблестен, а той заплашва с война империята. Как се съчетават тези…
— Вярна ли е това, почитаеми Плинте? — плахо попита Валентиниан. — Нали ни каза, че той заплашва с война Източната империя. Тук, на запад, аз нямам никакви разпри с хуните. Навярно можем да се сприятелим с този Атила…
Изражението на императора беше уплашено, почти умолително и това го караше да изглежда още по-млад, отколкото беше в действителност.
Еций въздъхна, чудейки се както всеки ден през последните двайсет години как е възможно да поставят на императорския трон един неопитен юноша.
— При цялата ми почит, августе — поде той, — хуните не правят разлика между Източната и Западната империя. В миналото двете империи са се подкрепяли в различни опасности, особено срещу варварите. Затова Атила има основание да ги възприема като една. В този смисъл той вероятно предугажда твоите амбициозни стремежи, не е ли така?
Валентиниан се усмихна леко.
— Да… вероятно. Много е проницателен този Атила.
Еций продължи: