— Важното обаче е, че Атила живя много години в Равена. Той познава империята, свободно говори латински, познава римските обичаи…
Евгений се обърна нетърпеливо към императора и младият владетел малко се стресна от разгорещения тон на своя съветник.
— Атила да познава Рим? Това са пълни безсмислици! Погледнете договора, който ни донесе почитаемият Плинт! Как е възможно този грубиян да очаква, която и да е държава, пък била тя и Рим, да плаща седемстотин литра злато всяка година на банда варвари?
Еций издърпа пергамента от ръцете на Евгений и го запрати на масата. Всички в залата млъкнаха.
— Прав си, управителю, договорът е възмутителен. А още по-възмутително е, че източният император го е подписал.
— А какво друго можеше да направи? — отвърна Плинт. — По отношение на седемстотинте литра злато, които дворцовият управител така съобразително спомена — тъй като и Източната, и Западната империя са застрашени в тази ситуация…
— По дяволите тези седемстотин литра! — отвърна грубо Еций и отново всички се сепнаха и замълчаха. — Нима не виждате нищо друго, освен това злато?
— Седемстотин литра са значителна сума, генерале — спокойно отвърна Епиген.
— Златото е без значение — продължи Еций. — Изобщо не е важно.
Евгений се изсмя презрително.
— Тогава ти го плати. Чудя се дали не си посъбрал нещо през годините в Галия.
Еций не му обърна внимание.
— По-важното е, че Атила не се интересува от това злато.
— Какво искаш да кажеш? — попита Валентиниан и заизвръща лице ту към Еций, ту към Евгений, а бузите му горяха от вълнението от спора.
Еций подаде договора на императора, за да го види.
— Това е ключовата клауза: „Да върне всички хуни, служещи на Рим.“ Ето това иска Атила. Това е козът му.
Валентиниан не проумяваше.
— Но защо му е да иска подобно нещо? Със сигурност има достатъчно хора. Доколкото знам, ако сложим в сметката и съюзниците му, той вече предвожда почти един милион души.
— Не в това е въпросът — обясни внимателно Еций. — Има хиляди, дори десетки хиляди хуни в помощните части на римската армия, разпръснати из цяла Европа и Азия, които познават оръжията, езика, подбудите и тактиките на римляните. И сега всички те ще се върнат под командването на хуните.
— Нима той ще посмее да атакува Запада? — упорстваше императорът.
— Не и без добър предлог — отвърна Еций.
Евгений го погледна подозрително.
— Добър предлог ли?
— Точно така — отговори Еций. — Необходимо му е основание, причина, за да свика всичките си съюзници, подбуда, за да атакува. За Атила войната не е самоцел, а средство и той ще трябва да представи пред родовите водачи и пред съюзниците си реален мотив, за да се решат да му предоставят живота на хората си в това рисковано начинание.
Императорът мълчаливо се замисли над това и после се наведе напред, вперил очи в Плинт.
— Тогава — произнесе бавно той — ще трябва на всяка цена да се постараем да не му даваме такова основание.
III
Тази нощ Еций излезе от квартирата, където живееше при посещенията си в Равена, и през една малка галерия стигна до голям атриум под откритото нощно небе. Всичко бе съвсем тихо, чуваше се само нежното шуртене на водата във водоскока по средата на атриума, а прохладният вятър разнасяше до ноздрите на Еций тежкия мирис на увивната глициния. Той се огледа наоколо и си спомни, че в същия този атриум се състоя „митичното“ тържество преди години. Чудеше се как един млад войник от Хуния може за няколко години да се превърне в най-влиятелния човек в Западната империя. Как се върти колелото на съдбата, помисли си той. И колко трябва да внимаваш, за да не допуснеш да се върне там, откъдето е тръгнало.
Дишаше дълбоко. Олекна му, когато излезе от задушните стаи на свеж въздух, но внезапно от унеса го извади трясъкът на строшени грънци зад гърба му. Погледна през рамо и виждайки как грамадната сянка бързо се скрива зад една колона, въздъхна с облекчение.
— Покажи се, Магнус — подвикна Еций тихо в тъмното и след кратко мълчание слугата плахо се показа с наведена глава. Десният му крак кървеше от саксията, в която се беше спънал, а тя се бе изтърколила като топка през атриума.
— Какво дебнеш посред нощ? — попита го Еций спокойно и без да очаква отговор, продължи по една галерия, която водеше до другата страна на вътрешния двор. Великанът се спусна след него, тътрейки крака.