— Генерал Еций, трябва да вземете решение — колебливо каза той. — Кралят на вестготите е мъртъв. Неговата двестахилядна войска може да откаже да се бие повече. Загубихме…
— Отлично чух какво каза — прекъсна го Еций. — Нищо не сме загубили.
Разговорът внезапно беше прекъснат от викове отвън. Мъжете наостриха уши да чуят за какво е врявата и станаха да проверят.
— Свободни сте — процеди през зъби Еций и се изправи. — Антоний, разбери по-точно какъв е броят на жертвите и ми докладвай на следващата стража.
Той си проправи път покрай останалите към входа на палатката и раздразнен от това ново прекъсване, измърмори:
— Сега пък какво става, да му се не види?
Отметна парчето платнище, което служеше за врата, и излезе на дъжда.
В калната река отпред един центурион се караше с двама от стражите на Еций, които му бяха попречили да се приближи до палатката на генерала. Старият хун лежеше в краката на центуриона, увит в прогизнало одеяло. Очите му бяха полуотворени. Той трепереше и се оглеждаше замаяно наоколо. Еций разблъска хората си и се приближи към спорещите мъже.
— Какво означава това, центурионе? Нямаш ли си работа в нощ като тази?
Центурионът се сепна, изненадан от появата на самия главнокомандващ.
— Генерал Флавий Еций! Приветствам те, господарю, от името на Десети легион, с най-голяма почит. Санитарният отряд под мое командване се натъкнал на този хун, който — и той подритна изпадналия почти в безсъзнание човек, който простена от болка — настоява да говори с теб. Твърди, че има изключително важна информация, господарю.
Еций погледна с любопитство към хуна, но лицето му си остана все така безизразно. Раненият вдигна към него поглед, станал по-ясен, а очите му се разшириха — познал го беше. С мъка измъкна ръката си от гънките на подгизналото от вода и кръв одеяло, което го обгръщаше като плащаница, и протегна към Еций свития си юмрук.
Римлянинът се наведе и също протегна длан, в която хунът пусна нещо. Генералът се изправи и приближи предмета към светлината на факлите, за да го разгледа. Беше зъб от някакъв звяр, гладък и пожълтял, с прокарана през него обикновена кожена каишка. Често срещан талисман сред хуните. Но върху него имаше тамга — инициала на притежателя му, което беше необичайно за толкова обикновен предмет. Еций го поднесе по-близо до светлината. Едвам успя да различи една грубо издълбана буква — „Е“.
Изумен, генералът се сепна и се взря в стария хун на земята. В първия момент не беше разпознал това лице, но сега вече нямаше съмнение. Този счупен нос, който бе зараснал съвсем накриво…
— Центурионе, внеси човека в палатката. Веднага! Стража, доведи лекар.
Стражът хукна. Центурионът се наведе, отново подпря хуна на рамото си и закрачи към входа на палатката. Еций влезе веднага след него.
Вътре центурионът се наведе, положи хуна върху одъра на генерала, пъшкайки от усилието, и се изправи с изпъната в стегнат поздрав ръка. Еций му кимна разсеяно и се приближи до одъра, но центурионът не помръдна. Генералът се извърна да го погледне — този як ветеран, целия в кал и мокър до кости, с туника и броня, изцапани с кръвта на ранения, когото беше донесъл дотук. Центурионът стоеше прав, с изпъната ръка и безизразен поглед, отправен право напред.
— Свободно. Медал ли чакаш?
Войникът трепна леко, свали ръката си, но остана на място и тогава Еций изведнъж разбра защо. За пръв път от часове наред този мъж бе влязъл на сухо и не му се бързаше обратно към полето.
Изражението на генерала се смекчи.
— Марш към палатката на стражите. Кажи на ковача, че аз те пращам за чаша горещо вино. Знам, че го крие зад огнището.
— За пленника ли, господарю? — попита центурионът.
Еций се извърна.
— За пленника ли? Той дори не е на себе си. Изпий го ти и се връщай на полето!
Центурионът кимна с все така безизразно лице и безучастно излезе навън. Еций постоя заслушан в лепкавите стъпки, които се отдалечаваха. После дълбоко въздъхна, взе една лампа с масло, оставена наблизо, и се наведе над хуна. Макар светлината на лампата да падаше право върху лицето му, очите на ранения дори не трепнаха.
Еций внимателно разгледа лицето му, като попиваше тези черти, които така добре познаваше и които така се бяха изменили с годините. Нима и той самият се бе преобразил толкова много? Лицето и тялото на човека съзряват, после увяхват и с времето стават почти неузнаваеми. Но дали същността му си остава непроменена, както когато замахнеш с брадвата и удариш по ствола на дървото, а после пак и пак, докато най-сетне стигнеш до сърцевината от времето на похода на Юлий Цезар? Този старец, който лежеше пред него — същият човек ли бе, когото познаваше някога? Като приятел ли идваше? Или не?