— Флавий — m-m-mi’ies — каза тихо Магнус след малко, при което Еций спря и се обърна да го погледне.
Магнус удряше с юмрук по гърдите си.
— Mi-les — повтори той.
Еций поклати глава.
— Императорът има нужда от теб тук, в двореца.
Магнус сведе очи разочарован.
— Време е да си лягаш, приятелю. Излязох малко на свеж въздух и после и аз отивам да спя. Лека нощ.
За миг Магнус остана вторачен в него с празен поглед, а сетне кимна, обърна се и се затътри по обратния път.
Еций продължи разходката си. Погледна нагоре. Рядко имаше възможност да си позволи удоволствието да почива и да наблюдава звездите. Но след миг взиране в тъмнината той отново погледна надолу ядосан. Половината си живот беше прекарал в откритите равнини на Хуния и скалистите хълмове на Галия, където пред погледа на човек може да се изпречи само някой храст на фона на простора. Но в Равена или в някой от другите градове на империята така и не можа да свикне с всичко, което му пречеше, когато наблюдаваше небесните тела. Факлите по всички стени осветяваха атриумите и проходите и хвърляха отблясъци по всичко наоколо. Невъзможно е да се видят звездите при толкова светлина. Дори Венера, която все се явяваше в мислите му с хунското си име — звездата на пастирите золбон, се криеше зад върха на някакъв покрив. Еций се огледа и забеляза една кула в ъгъла на двора, с плоска тераса на върха, заобиколена от ниски железни перила. Но как да се качи там?
Мислите му отново бяха прекъснати от шума от изпуснат факел и сумтене, който дойде от стената зад гърба му.
— Магнус — каза той, този път без дори да се обръща, за да го погледне. — Как може човек да се изкачи горе на тази кула?
Чу как гигантът бавно се размърда над него.
— S-s-stellae? — попита плътният глас.
Еций поклати глава утвърдително.
— Да, slellae, звездите. Иска ми се да погледам звездите.
Обърна се и видя загриженото изражение на Магнус. Великанът клатеше глава настойчиво. Посочи му друга кула в противоположния ъгъл на вътрешния двор на двореца.
— Много е далече — възрази Еций. — Ще се кача на тази. Сигурно има външна стълба.
Магнус хвърли бърз поглед покрай кулата и като проследи погледа му, Еций забеляза тесен проход, почти скрит в сенките.
Огромният човек отново го погледна, с все така тревожно изражение, и поклати глава, този път, както Еций си помисли, с безразлично свити рамене.
— Има ли стълба в онзи проход, Магнус?
Магнус дълго не помръдна, но след малко едва забележимо кимна утвърдително.
Еций се усмихна.
— Най-честният човек в империята — каза той и бръкна в кесията на колана си. — Вземи, Магнус, купи си чаша вино и върви да си лягаш.
После остави гиганта да стои безпомощно в двора, мина през прохода и се изкачи по стълбата.
След малко Еций влезе през вратата най-горе в кулата и се озова върху терасата на покрива, където бяха поставени ложета и малки маси. В единия ъгъл трепкаше самотна маслена лампа. Той пристъпи към ръба на терасата, хвана се за студения железен парапет и се загледа надолу към тихия град под лунната светлина — улиците и площадите, струпаните близо до стените на двореца разкошни имения на богатите граждани, зад тях — митницата и други административни сгради, централните бани, а след тях — стотици инсуаи — жилищата на работниците и по-бедните граждани. Над всичко това луната бе надвиснала ниско над хоризонта като бляскав златен щит и сградите не можеха да я скрият. В този момент зад гърба му се разнесе женски глас:
— Надявах се, че ще дойдеш. Видях те долу в атриума.
Раздразнен, че го прекъсват, Еций се извърна и се взря в сенките. Не можа да различи нищо, затова взе малката маслена лампа и закрачи към посоката, откъдето бе дошъл гласът.
Хонория беше полегнала върху едно от ложетата, в халат от фина коприна, вързан на талията, но разтворен до пъпа й.
— Принцесо, прости ми, че те обезпокоих — каза Еций и отмести поглед, за да може Хонория да оправи дрехата си. Тя обаче не понечи да го стори. Вместо това се протегна като котка, прозина се и му се усмихна.
— Не можах да заспя и се качих тук да изпия чаша вино. Явно съм задрямала.
Еций стори лек поклон и тръгна обратно към стълбата, но Хонория се понадигна и го извика:
— Моля те, генерале, ела, седни при мен.
Еций спря и се обърна. Върна се и седна в края на ложето. Хонория го гледаше, а очите й блестяха на светлината на лампата.