Но Еций остана вцепенен. Погледна луната и осъзна, че може би точно в този миг Присцила също я гледа и мисли за него, докато се разхожда из вилата им в Галия в края на деня и целува децата за лека нощ, преди прислужниците да ги подканят да си лягат. Лицето й, розово и пълно, изпълни съзнанието му и той си спомни първия път, когато помисли за нея, за възможността да се ожени за нея, за онези съвсем различни възможности от тази, която му се предлагаше сега. Баща му, който не беше сред живите вече от много години, бе направил първоначалните уговорки и с гордост бе предложил този брак на сина си, като му изтъкна предимствата на такъв съюз. Но тогава Еций мислеше само за хунските си войски и за следващото си голямо приключение. Гласът на баща му тихо шептеше в ухото му и ставаше все по-силен и по-отчетлив, а повехналото му лице скоро измести това на Присцила. Какво му бе казал Гауденций тогава? Какво беше пренебрегнал Еций, какво беше изпуснал от погледа си в бъркотията от предизвикателствата в дворцовата политика и предвождането на легионите през всичките тези години?
Рим е достойнство и благородство… Винаги трябва да се стремиш да преодолееш реалността в Рим…
Раздразнена от колебанието на Еций, Хонория се притисна още по-плътно до него, леко изви гърба си, за да се нагласи по-добре под тежестта на топлата му ръка, и го погледна със сластна усмивка.
— Аз съм трофеят, а империята е малката награда — промърмори тя сънено. — Или беше обратното?
Изведнъж Еций освободи ръката си и стана, а Хонория запримигва изумена.
— Рим не е стока, за която човек се пазари на тържището — каза само той с овладян и леден глас.
Хонория скочи и с гневен жест покри разголената си гръд с дрехата си.
— Кой, мислиш, се пазари? — отвърна тя. — Стока ли? Може и да знаеш как да се възползваш от всеки един момент в боя, генерале, но ще съжаляваш, че си пропуснал тази възможност.
Еций кимна и наведе глава в насмешлив поклон.
— Ще бъде удоволствие за мен да пропусна подобен шанс, господарке.
— Не, за мен ще бъде удоволствие, твърдоглав глупако. Аз си доставям удоволствие, където си поискам.
Тя взе звънче, което бе оставила на масата до себе си, и нервно зазвъня с него. Чуха се стъпки във външния коридор и портата се отвори. Отзад не идваше светлина и вратата представляваше само черен отвор, а човекът, който стъпи на терасата, не можеше да бъде разпознат. Без дори да се извърне, принцесата каза:
— Евгений, изведи генерал Еций. Изведи го от сградата, от Равена и от империята — и като стрелна Еций със злобен поглед, тя проплака с престорена тревога: — Той се опита… да се възползва от мен.
При тези думи на принцесата Евгений се усмихна и излезе на светлината. Еций презрително присви очи. Хонория задържа продължително поглед върху управителя и след малко по лицето й пробега усмивка. Тя мина плавно пред Еций, отиде при Евгений и леко положи длан на рамото му.
— Промених си решението — каза с треперлив глас и с ръкава на халата си избърса една сълза, търкулнала се от окото й. — Евгений, ти остани. Генералът ще излезе сам. Утре ще уредим пътуването му.
— Както пожелаеш, господарке — усмихна се лукаво управителят.
Еций излезе с гневни крачки. Слезе обратно по тъмната стълба, мина през прохода и се озова във вътрешния двор, където едва не се сблъска с Магнус. Той стоеше в сенките с гузно изражение на лицето.
— Знаеше, че са били там горе през цялото време, нали? — запита го Еций — Затова не искаше да ми кажеш как да се кача. — Ала той не беше в настроение да разговаря, пък и Магнус нямаше какво да каже. — Дявол да го вземе, и двамата се застояхме в Равена вече прекалено дълго — изръмжа Еций и бутна великана, докато минаваше покрай него, а той остана да стои на същото място, загледан в сенките.
Еций мина през облицованите с мрамор галерии със сковано от безмълвна ярост лице. Всичко му изглеждаше уголемено, с изменена природа — звездите го гледаха гневно, като светлините на сцена, от ромоленето на малък водоскок в един ъгъл го побиха тръпки като от звука на строшено стъкло. В края на един мрачен атриум следа, оставена от охлюв, флуоресцираше загадъчно, описвайки издайническа блещукаща диря в основата на стената. В ума му препускаха мисли за кариерата му, за сигурността на семейството му, за бъдещето на Рим. За миг си помисли, че трябва незабавно да съобщи на императора за разговора си с Хонория, но бързо отхвърли тази мисъл, защото, макар императорът да бе зависим от него като съветник, ако се стигнеше до противопоставяне на неговата дума срещу тази на принцесата, нямаше съмнение на чия страна ще застане Валентиниан. Щеше загуби битката за доверието на императора, щеше да се покаже като глупак в очите на всички и при това щяха да го сметнат за предател, защото е обвинил сестрата на императора в… какво? Че го е прелъстила? В яда си той почти се изсмя на глас заради това, че така дълбоко го е ранила с оръжието, с което разполагаше, а той — пълководецът на легионите на Западната империя, нямаше нито едно средство за отбрана срещу нея. Толкова ли бе крехка съдбата на човека, че такова дребно нещо може да го срази? Над него звездите блестяха още по-силно.