Без да има време да си представи всички последици, които тази злополучна среща би могла да има, Еций сви покрай последния ъгъл по пътя към жилището си и се натъкна на самия император, който вървеше под една аркада и тихо разговаряше с неколцина придворни. Двама преторианци, които бяха наблизо, застанаха мирно. Еций нямаше как да се отбие от пътя си, за да отложи тази среща за по-късно. Младият император вече го бе видял.
— А, генерал Еций — каза Валентиниан и протегна ръка да я сложи на рамото на Еций в опит да симулира приятелски чувства, както и да демонстрира положението си на по-високостоящ, в което никога не се чувстваше уверен в присъствието на своите служители. — Тъкмо излязох да подишам свеж въздух преди лягане. Защо обикаляш коридорите в този час?
Лицето на Еций беше каменно.
— Избистрям си ума, августе. Ако ме извиниш, много съм уморен. Уверен съм, че би предпочел миг уединение, отколкото моята досадна компания.
Императорът се взря в него изненадан и се усмихна.
— Нищо подобно! — отвърна той с престорено въодушевление — Но те разбирам. И аз самият съм малко уморен. Лека нощ — и се върна при придворните си. — Хайде. Да оставим генерала да си почине.
Еций се поклони, мина покрай тях и се скри от погледите им зад ъгъла. Внезапно се чу силният трясък на строшени грънци и изсумтяване. Замръзна на място и се ослуша.
— А, Магнус! — извика императорът весело.
Чу се как тежки неравни стъпки тръгват по плочите и после спират.
— Какво правиш тук посред нощ? Мислех, че си лягаш рано.
След кратко мълчание се чу една накъсана дума:
— S-s-stellae.
Еций се обърна. Да не би този слабоумен Магнус да говори с императора?
— Звезди ли? — каза императорът — Аха, звездите! Чудесна идея, Магнус! И аз обичам да наблюдавам звездите. Помня ей онази кула — често ходехме там с майка ми, но не съм се качвал на нея, откакто тя почина. Гледката от покрива е прекрасна. Е, лека нощ, Магнус. А, ето, вземи — утре си купи медена питка…
Еций стоеше смаян и слушаше как стъпките заглъхват и изчезват.
След миг Валентиниан и придружителите му се заизкачваха по външната стълба на кулата. Като стигна най-горе малко задъхан, той отвори вратата и стъпи на терасата. Чу се уплашен женски писък, който накара боязливия император да отскочи стреснат назад. Двамата преторианци се втурнаха с извадени мечове и почнаха тревожно да се взират в тъмнината, защото очите им все още не можеха да свикнат със слабата светлина, която идваше само от луната и капещата лампа. Валентиниан първи различи източника на онзи звук. На лицето му се появи тържествуваща усмивка, когато забеляза до ложето близо до перилата двама голи любовници, които се боричкаха на пода, опитвайки се да се откопчат един от друг и да намерят дрехите си. Кожата им се белееше на меката лунна светлина.
— Кой си ти…? Махай се оттук! — изсъска жената.
Младият император страшно се развесели от това, че е попаднал на забавление, защото малко по-рано мислеше, че ще си стои самотен и замислен.
— Охоо! — изхили се той — Я да видим вие кои сте?
Сграбчвайки факела, която един от придворните му донесе от коридора, като ловец, обикалящ около уловената в мрежата плячка, Валентиниан се доближи до двамата, които продължаваха да се боричкат.
— Това е по-хубаво от маскен бал! — засмя се той — Любовниците имат само по две ръце. Ако прикрият телата си с тях, ще видя лицата им. А ако скрият лицата си — още по-добре!
Но собственото му лице побледня, щом светлината на факела падна върху тях.
— Хонория? — каза той, вкаменен от изненадата, и силният му глас изтъня и се извиси, защото осъзна значението на това, което виждаше — И… Евгений?… Управителят на двореца ми? Дворцовият управител? Сестро, ще заповядам да те набият с камшик! Какво щеше да помисли майка…!