Долу Еций стоеше в сенките и спущаше боричкането и обърканите гласове. Изведнъж на стълбата отвън на стената се появиха три слизащи фигури. Когато стигнаха най-долу и попаднаха под светлината на факлите, Еций разпозна двамата преторианци на императора, които влачеха Евгений — гол и разярен. Стражите го домъкнаха до Еций, който стоеше неподвижно, и спряха, за да хванат по-здраво съпротивляващия се пленник.
— Еций, куче долно! — злобно изсъска срещу него Евгений. Един от преторианците го удари по лицето с тъпия край на копието си.
Еций кимна и впери невъзмутим поглед в него.
— Поздравявам те, Евгений — спокойно каза той, — вярвам, че най-после ще се издигнеш до евнух.
Преторианците се ухилиха, хванаха дворцовия управител по-здраво и го повлякоха по коридора, докато накрая се скриха от поглед.
Килията беше с голи каменни стени, с маса, стол и тесен одър. Тънката ивица светлина, която се процеждаше през високия прозорец, осветяваше ярко масата, но останалата част от помещението оставаше скрита в сенки. Не беше нито влажно, нито студено. По пода бяха наредени грубо издялани каменни плочи, не беше оставен само с утъпкана пръст; нямаше течове, дупки за паяци или други някакви неудобства. Но все пак това бе затворническа килия, с решетки на прозореца и с тежка желязна греда на дебелата дъбова врата.
Хонория седеше прегърбена над масата и трескаво пишеше дълго писмо с голямо перо. Косата й беше разчорлена, а от последния път, когато си бе дала труд да се гримира, бяха изминали седмици. Тъмничарите, които я пазеха, не се вълнуваха от красотата, а и в тези условия беше невъзможно да поддържа външния си вид. Наля си малко вино в проста дървена чаша от пръстена кана, поставена на масата, изпи го на един дъх и прошепна благодарствена молитва за това, че брат й и бе позволил поне този дребен лукс. Накрая, като завърши писмото, сложи подписа си със замах, сгъна листа и го загъна в друго, по-голямо парче пергамент. Свали пръстена с печат от дясната си ръка и взе свещта, но спря тъкмо когато се готвеше да капне восък върху плика, за да го запечата.
Вдигна пръстена близо до очите си и за миг се взря в него замислена. После се опомни, целуна го и вместо да го притисне към горещия восък, бързо го пъхна в плика. Затвори го, капна малко восък от свещта, но се поколеба объркана, защото сега, след като сложи пръстена вътре, вече нямаше печат. Усмихна се и потопи палеца си във втечнения восък, подуха върху него, за да засъхне, и бързо надписа плика. После за последен път изпитателно провери цялостния вид на писмото, поклати доволно глава и позвъни с малкото звънче.
След малко се чуха приближаващите стъпки на тъмничаря, който спря пред килията, отвори прозорчето на вратата и надникна вътре с подозрение в погледа.
Хонория го погледна и въздъхна.
— Не ми трябваш ти, малоумнико! — скара се тя — Доведи моето момиче.
Прозорчето се затвори с трясък и след малко през отвора му се показаха чифт уплашени женски очи. Хонория се изправи и пъхна писмото през процепа.
— Дай го на Марк вестоносеца. Не се бави! Може да използва пощенските станции. Кажи му, че ще получи петдесет жълтици, ако го занесе бързо.
Прислужницата кимна и изчезна.
Скоро след това, останало без дъх от препускането до конюшните, момичето предаде посланието на млад, добре сложен ездач, който чешеше с чесало един потен кон.
— Какво е това? — попита той уплашен — Току-що пристигнах от Неапол. Твоята господарка няма ли да ми даде половин ден да си наквася гърлото и да отида на баня?
— Половин ден ли? — сопна се момичето — Не съм имала половин ден почивка, откак работя за нея. И то за да си наквасиш гърлото! Кой ще гарантира, че ще те няма само половин ден?
— Е, щом не ми вярваш, можеш да дойдеш с мен, Лавиния, за да следиш какво става — и той се пресегна и грубовато я ощипа по ханша. — Лесно е да се разсее човек в баните, ако няма кои да го пази.
И той й намигна.
Лавиния изписка и отблъсна ръката му, макар че неволно се усмихваше.
— Срамота! И много жалко. Явно ще трябва да намеря друг вестоносец. Господарката толкова бързаше да изпрати писмото, че обеща петдесет жълтици, когато ездачът се върне…
Марк пристъпи и посегна към писмото, но Лавиния го скри.