Валентиниан въздъхна.
— Тази зестра — това ли е поводът, от който трябва да се страхуваме?
Еций не отговори веднага.
— За Атила това не е достатъчен претекст, за да нападне империята. Амбициозен е, но не е луд.
— Значи просто е искал да се пошегува?
Еций се замисли за момент.
— И това не е. Атила не притежава чувство за хумор.
— Тогава… може би… трябва…
Еций мрачно поклати глава.
— Да се подготвим за най-лошото. Легионите на входните пунктове в империята да бъдат в готовност — по Данувий, по Роданус. Като предпазна мярка.
Очите на императора се разтвориха още по-широко.
— Ами границите! Ако са точни сведенията от гарнизоните ни, Атила предвожда безброй племена, които отчаяно искат земите и богатствата на Римската империя. Ако реши да ги поведе в поход, той има ъъъ…
— Един милион души — завърши изречението вместо него Еций. — Известно ми е с какви сили разполага.
Императорът преглътна.
— А на милион души пограничните ни гарнизони със сигурност не могат да устоят, дори с подкреплението на частите от редовната армия! Вместо да ги привеждаме в готовност по границите, не трябва ли да ги изтеглим към Италийския полуостров, да подсилим Рим, да подсилим Равена? На всяка цена?
Еций се обърна и закрачи към квартирата си в другия край на двора, а Валентиниан тръгна след него.
— Атила не е единственият пълководец, който има съюзници — каза той, без да се извръща към императора. — Едно нашествие от изток ще засегне не само Рим, но и безброй племена вътре в самата империя — вестготите, бургундите, различни кланове, които са в добри отношения с алеманите, и франките. Аз също разполагам с войски. Не се тревожи.
— Генерале?
Еций не му обърна внимание, а продължи да върви и това принуди императора отново да ускори крачка, за да го настигне.
— И още нещо, генерале.
— Имам твърде много работа, августе. Заминавам утре сутринта, за да се заема с въпроса със съюзниците.
— Генерале, забравяш положението си. Казах, че има още нещо.
Еций спря, обърна се бавно и отправи каменен поглед към императора. Гласът на младия мъж трепереше, но той устоя на настойчивия поглед на генерала.
— Аз съм сакат — каза той, — а ти си моята патерица от здраво дърво.
Еций го погледна безизразно, но не отвърна нищо.
— Ала изневери ли патерицата на човека — продължи императорът, — подхлъзне ли се и повлече ли го, той може да се удари. Но не и да умре. Ще се изправи сам, ще прокълне патерицата за предателството й и ще я строши на две в коляното си.
Еций презрително присви очи. Видели изражението на лицето му, двамата преторианци, които следваха Валентиниан като сенки, предпазливо се приближиха.
— Може миналото ти сред хуните да те е заслепило — продължи Валентиниан с малко по-уверен глас. — Може би подготовката за това събитие трябваше започне още преди години, когато Атила тепърва е почвал да събира съюзници. Може би е трябвало да предугадиш настъплението на Атила и ламтежа за земя на съюзните му племена.
— Може би — каза Еций хладно.
— Или пък може би онова, което си научил за Атила и за подбудите му в миналото, е най-силната опора на империята, а не пречка, както вероятно някои мислят.
— Не желая нито да се оправдавам, нито да се облагодетелствам от действията си в миналото — отвърна Еций. — Предвождам войските си така, както винаги съм го правил — за доброто и честта на Рим.
Императорът поклати глава.
— Така ще бъде и занапред. Ще бъдеш подобаващо възнаграден, ако отклониш тази заплаха от нападение, независимо дали с дипломатически или с военни средства. Настъплението на Атила трябва да бъде спряно. Ала провалиш ли се, генерале…
— Думите за провал приемам като лично оскърбление, августе.
Императорът се поколеба, но се съвзе.
— Ала провалиш ли се, генерале, помни съдбата на онази патерица. Ако избереш да се сблъскаш с Атила на бойното поле, а не да се оттеглиш в защита на Равена, действията ти трябва да са решителни. Атила трябва да бъде сразен.
Императорът отново сведе поглед и за миг остана загледан в земята. После пое дълбоко въздух, сякаш се възстановяваше след тежко физическо усилие, мина грубо покрай Еций и продължи по пътя си, следван от двамата стражи.
Еций остана неподвижен, загледан в императора. Значи до това се стигна. Да поведе легионите във война срещу хуните. Да се отчита пред император хлапак. Заповеди да унищожи Атила. А имаше ли друг избор? Наистина, това беше пътят, по който пое отдавна, когато избра този начин на живот. А беше ли го избирал всъщност? Наистина ли бе избрал да предвожда легиони, а не да прави вино или да издига стени от камък? Или да предвожда хуни? Не трябва ли човек да знае, че има право на избор, преди истински да оцени това, което върши? Сега беше твърде късно. Чуденето вече бе безполезно, а съжалението — още повече.