За войника, за един римски войник, има само една посока, в която да отправи погледа си — напред. Даде знак на преторианците, изправи рамене и продължи разходката си.
Докато свиваше при един ъгъл, чу трошене на грънци. Инстинктивно се наведе и заобиколи една колона, за да разбере какво става. Пред него стоеше Магнус — уплашен, със счупени съдове в краката. Прасците му се бяха обагрили в пурпурно чак до бедрата от червеното вино от амфората, която току-що беше изтърван. Когато видя Еций, Брадатото му лице изведнъж светна и той започна силно да се удря по гърдите.
— Mi-les! — оповести той.
Войниците зад генерала се изсмяха.
Този път обаче Еций не сгълча великана и не го отпрати. Вместо това се спря и бавно почна да го обикаля от всички страни. Стъпи в локвата вино, докато разглеждаше грамадните му мишци, набъбнали под дрипавата туника.
— Знаеш ли, Магнус — размишляваше Еций, — мисля, че си готов за повишение извън двореца. Време е да те направим войник.
Очите на Магнус се разтвориха широко, посред брадата му светна огромна усмивка и той протегна ръце, за да притисне Еций в съкрушителната си прегръдка. Стражите на Еций веднага пристъпиха напред с вдигнати мечове и препречиха пътя на великана, но това не го спря да нададе оглушителен вик на радост.
— Господарю — прошепна един от стражите, — този човек е твърде едър, за да носи броня, и яде прекалено много. Освен това е тъп като пън.
Еций го погледна с широко отворени от изненада очи при това разкритие.
— Като пън ли? Значи е по-умен от половината ми офицери.
Стражите се усмихнаха и свалиха мечовете си.
— Магнус — продължи Еций, като минаваше покрай него, — с тези твои ръце знам точно каква задача да ти възложа.
В атриума, пред входа на двореца, вестоносецът Марк провери подпругата на седлото и стегна каиша на кожената кесия, преметната на гърба му. Макар вече да се бе стъмнило и независимо от това, че току-що бе пристигнал, тази нощ нямаше да има почивка за него. Нямаше време дори за банята, за която мечтаеше от толкова седмици, а надеждите му да се порадва на ласките на Лавиния отдавна го бяха напуснали. Изруга гневно, докато се качваше на седлото, и пришпори коня си в галоп, отново към източния път.
— „Петдесет жълтици“, ми каза тя тогава. Петдесет жълтици!
V
В полето под една стръмна скала, на ден път в посока към равнините от мястото, където сега се намираше хунската столица, стар остготски земеделец крачеше бос по осеяната с дребни камъчета пръст на своята нива. На всеки четири крачки лениво подръпваше въжетата на гърба на мършавото муле и така повдигаше плуга пред себе си. Обработваше тази проклета земя вече шейсет години и бе проклинал всеки злощастен ден от това време, защото единственото, което вирееше тук по-добре от бурените, бяха камъните. Зърното винаги беше най-немощно. От време на време се навеждаше да вдигне и да хвърли настрана някой камък, обърнат заедно с пръстта от нащърбеното острие на плуга. Шест десетилетия, мърмореше си той, оре тази земя. Шест рожби и жена си беше погребал в тази пръст, за да умилостиви боговете, а що за богове са те, щом искат такива жертви. А камъните продължаваха да изникват на повърхността като мехури в бълбукащо езеро. Щеше ли да намери и последния камък, преди да умре? Щеше ли някога да захвърли и него? Щеше ли да доживее да види как острието на плуга му се движи плавно по бразда рохка пръст, а не да стърже и подскача зад сърдитото муле и да се запира в камъни, които старецът трябваше да отмества сам с пръчката за копане?
Въздъхна и безмълвно помоли боговете да му простят хулите и неблагодарността. Но мрачното му настроение си оставаше. Така беше вече шест десетилетия.
Щяха ли да пораснат някога златни монети по дърветата и щяха ли да поникнат силни стръкове зелен лук?
Мечтанията на орача внезапно секнаха, когато усети остра болка в ходилото. Лицето му се изкриви, той викна на мулето да спре и седна да огледа напуканата си мазолеста пета. Кървеше, но щеше да зарасне. Щом камъните не можаха да го осакатят, докато беше малко и крехко момче, и сега нямаше да успеят, с неговата стара кожа, по-дебела от тази на мулето и два пъти по-грозна. Оглеждаше се наоколо сърдито, търсейки онова, на което беше стъпил.