Видя един остър камък, който стърчеше от земята на няколко крачки от него, и измърмори някакво проклятие. С помощта на пръчката си за копане се изправи и много трудно, с пъшкане закуцука към камъка, за да го извади. Странно, камъкът не помръдна. Шейсет години оре тази нива и изведнъж от нея изниква скала там, където въобще я е нямало, и не иска да помръдне. Поклати глава ядосан, но не и учуден, защото в тази пръст камъните растяха като зърно и оставеше ли ги една година, на следващата вече щяха да са станали по-големи. Отново задърпа камъка, но той се противеше и този път поряза ръката му. Вторачи се в кървящата си длан със загрубяла кожа, този път с истинско изумление и с внезапно събудено любопитство коленичи и започна упорито, но внимателно да рови около предмета с ръце.
И изведнъж той излезе от своята гробница — един много стар, ръждясал меч, със счупен връх. Острието му се разпадаше, разядено от ръжда, но под пръстта се виждаше златната му дръжка, инкрустирана с ахат.
Орачът дълго го разглежда с удивление, след което внимателно го сложи на земята, целуна го и вдигна благоговеен поглед към небето. Старите му замъглени очи се напълниха със сълзи.
След шейсет години боговете най-сетне бяха доволни.
В двореца, в атриума от груби дъски, Атила усмихнат прие последното писмо, подадено му от изтощения Марк. Той току-що с мъка бе слязъл от коня си и беше довлечен при краля от двама яки хунски стражи, които го подкрепяха под мишниците.
— Благодаря ти, римлянино — рече радостно кралят. — Продължавай все така и ще станеш бърз почти колкото хун. Орест! Дайте на този човек нов кон — и нека да е от нашите хунски коне вместо тази безполезна римска кранта.
— Велики кралю… — Марк го погледна с умоляващи очи.
Атила отправи разсеян поглед към вестоносеца.
— Е? Какво има, римлянино? Всемогъщи богове, по-мръсен си и от стадо готски свине. В такъв ли вид разпраща Равена вестоносците си днес? Стражи — нека първо този мъж се изкъпе и нахрани и чак после да тръгва обратно. Не искам да докладва на господарите си, че хуните не са гостоприемни, пък било то и към римлянин.
Марк кимна леко в знак на задоволство и се запрепъва вън от атриума, преметнал ръце през яките рамене на двамата стражи.
Атила небрежно отвори писмото и го зачете, а когато свърши, изсумтя отвратен.
— „Шега“ било според тях. Шега! Тургрид!
Атила смачка пергамента в ръката си в мига, в който Тургрид влезе през една странична врата.
— Да, кралю.
— Време е да си поискаме „зестрата“.
Тургрид се намръщи неодобрително.
— Велики кралю, при цялото ми уважение, трудно ще убедиш съюзниците си да тръгнат на поход срещу Запада само защото си търсиш невеста римлянка. В харема си имаш вече триста жени от всеки от подчинените ти народи. Обикновеният войник едва може да си позволи една жена, която да чисти косите му от въшките нощем, та камо ли триста.
— Изглежда, дори ти не си убеден, че походът си заслужава — каза Атила с подигравателна усмивка.
Тургрид го гледаше спокойно.
— Аз ли? Аз съм стар човек, къре. Триста жени са твърде много за мен.
— Възрастта е без значение — каза Атила. — Не е важно дали имаш една жена или триста… и дали властваш над един народ или над двайсет. Всичко материално е несъвършено. Несъвършено е, щом принадлежи на този свят, и затова е недостатъчно. Единственото, което човек — един истински мъж, един крал — може да направи, е непрестанно да се стреми към съвършенството.
— Но ако нищо само по себе си не е съвършено, тогава не е възможно да се постигне съвършенство, колкото и усилено да се стремим към него.
— Не е съвсем така — отвърна кралят. — Съвършенството само по себе си може да е непостижимо, но човек може да се доближи до него. Два предмета с малки несъвършенства са по-близо до идеала, отколкото един.
— В такъв случай — отвърна Тургрид — единственият начин човек да подобри живота си е да се стреми не към съвършенство, а към… количество. Но питам те, има ли край това?
— Къде те води изводът ти?
За миг Тургрид остана замислен.
— В един несъвършен свят човек може да стигне най-близо до съвършенството, когато… се сдобие с всичко — заключи той.