— И ти платиха десет хиляди, а?
— Пет в аванс, после още пет.
— Австралийци, казваш?
— Да. При това от Сидни, откъдето съм и аз. Беше ми много приятно да срещна сънародници.
Гедеон кимна. В ЦРУ бяха по-хитри, отколкото смяташе.
— А пък един тип преди няколко години искаше да сме с маймунката му — със смях продължи Гърта и разплиска шампанското си. — Брр! Маймуните са гадни животни, ама много гадни! Няма да повярваш какво искаше…
Накрая заспа върху завивките. Гедеон грижливо я зави от едната страна на леглото и легна до нея. Виеше му се свят от мартинитата, виното и шампанското.
34.
Дойдоха в осем сутринта, всичките със сини костюми като група хонконгски строителни предприемачи, отключиха вратата със собствен ключ и нахълтаха в стаята. Другите любезно застанаха наоколо, докато говореше шефът им.
— Господин Гедеон Крю?
Гедеон седна на леглото. Главата му се пръскаше.
— Ммм… да? — Това не беше на хубаво.
— Елате с нас, ако обичате.
Гедеон го зяпна. Момичето спеше дълбоко до него.
— Не, благодаря.
Двамата от двете страни на шефа небрежно извадиха еднакви деветмилиметрови берети.
— Хайде да не правим проблеми, моля ви. Това е приличен хотел.
— Може ли да се облека?
— Естествено.
Пред погледите на всички Гедеон стана от леглото, като се опитваше да се отърси от махмурлука и да влезе в крак с новата ситуация. Надяваше се Гърта да не се събуди, иначе щеше да прибави елемент на непредвидимост. Бързо трябваше да измисли нещо.
— Може ли първо да взема душ?
— Не.
Той тръгна към дрешника.
— Вземете си дрехите и се облечете тук.
Бавно, като през цялото време мислеше трескаво, Гедеон извади костюма за четири хиляди долара, обувките, вратовръзката, другите си вещи. След като беше хвърлил толкова пари, не му се щеше да изгуби дрехите.
— Елате с нас. — Мъжете го заобиколиха в плътна група. Щом излязоха в коридора, оръжията изчезнаха. Всички заедно се качиха в асансьора. Умът му се въртеше на бесни обороти, ала не му хрумваше нищо. Да направи сцена във фоайето? Да се разкрещи като луд? Да се развика, че го отвличат? Да побегне? Мислено разиграваше всеки сценарий и по един или друг начин накрая винаги се стигаше до неговото застрелване или отвеждане. Проблемът беше, че тия хора сигурно имаха по-правдоподобна версия от неговата. Официални правомощия. Нямаше как да спечели.
Асансьорът спря, вратата безшумно се отвори и излязоха в мраморното фоайе. Зад отсрещната стъклена стена Гедеон видя три черни джипа, паркирани един зад друг и вардени от още неколцина мъже със сини костюми. Придружителите му бързо го поведоха нататък.
Ами ако побегнеше? Дали щяха да стрелят по него? Но дори да успееше да избяга, къде щеше да иде? Не познаваше никого в Хонконг и му бяха останали само около две хиляди долара — жълти стотинки из тия краища. Щяха да го открият, преди да напусне страната. А и беше принуден да пътува под истинското си име — напоследък човек не можеше да си уреди фалшив паспорт.
Затикаха го към вратата, към трите тихо ръмжащи черни джипа.
35.
— Ей!
Към тях тичаше. Минди Джексън. В протегнатата си напред като таран ръка държеше разтворена служебната си карта от ЦРУ.
— Спрете!
Гласът й отекна толкова силно, че стресна всички във фоайето.
Тя се вклини в групата като топка за боулинг сред кегли, изблъска Гедеон настрани и викна все така високо:
— Какво правите, по дяволите? Аз съм заместник-ръководител на тукашното бюро на ЦРУ и този човек е мой колега. Той има дипломатически имунитет! Как смеете да не зачитате дипломатическия му статут! — Хвана Гедеон и го задърпа към изхода.
Сините костюми моментално насочиха срещу нея пистолети.
— Никъде няма да ходите! — изкрещя шефът им.
Нейното оръжие също се появи светкавично, „Смит & Уесън“ трийсет и осми калибър. Във фоайето се разнесоха писъци, хората почнаха да се хвърлят зад столове и вази.
— Айде бе! — сопна се тя. — Искаш да се стреляш с ЦРУ ли? Я стига! Да не си мислиш, че ще те повишат, задето си открил огън във фоайето на хотел „Тай Там“?
И докато гласът й кънтеше в огромното пространство, продължаваше да дърпа Гедеон към вратата. Мъжете сякаш се бяха вцепенили. Двамата изхвърчаха навън и тя го натика на задната седалка на очакващия ги форд „Краун Виктория“, вмъкна се до него и колата с мръсна газ се отлепи от тротоара.
— Скапаняк — изсумтя Джексън, прибра револвера и с въздишка се отпусна на облегалката. — Скапаняк! Какво правиш тука, по дяволите?