Направо в десетката.
— Ей! — извика някой и той вдигна глава. Беше самият собственик, Ламойн Хопкинс, дребен слаб афроамериканец, сочеше възбудено ръката му. — Ей! Разкарай се!
Без да бърза, зарадван от неочакваната възможност да влезе в контакт с една от целите си, Гедеон напъха листовете в джоба си, вдигна бутчето и попита:
— Не може ли човек да се нахрани?
— Върви да се храниш другаде! — изкрещя Хопкинс. — Това е приличен квартал! И това си е моят боклук!
— Стига бе, човек, недей така.
Хопкинс извади мобилния си телефон.
— Ей сега ще повикам ченгетата!
— Нищо не съм направил бе!
— Ало? — театрално извика по телефона Хопкинс. — В имота ми има нарушител, тършува в боклука ми! Североизточна Кърни Стрийт номер три хиляди петстотин и седемнайсет!
— Добре де, изчезвам — измърмори Гедеон и си тръгна с пилешкото бутче в ръка.
— Веднага пратете патрулка! — крещеше Хопкинс. — Опитва се да се измъкне!
Гедеон запрати бутчето по посока на котката, зави зад ъгъла и ускори крачка. Доколкото можа, избърса ръцете си в шапката, хвърли я, обърна взетия от Армията на спасението шлифер наопаки — от тази страна беше безупречно син и чист — и го облече, запаса ризата си и се среса. Когато стигна до взетата под наем кола, по улицата мина патрулка, но полицаите не му обърнаха никакво внимание. Той седна зад волана и потегли. Радваше се на късмета си. Не само бе намерил каквото му трябваше, но и лично се бе запознал с господин Ламойн Хопкинс — и бе провел наистина приятен разговор с него.
И полезен.
На сутринта Гедеон започна да набира номерата от телефонната разпечатка на Хопкинс. Свърза се с неколцина негови приятели и на петото обаждане улучи десетката.
— Мол „Сърцето на Вирджиния“, технически отдел — отговори му мъжки глас. — С вас разговаря Кени Роумън.
„Технически отдел“. Гедеон бързо включи свързания с телефона дигитален диктофон.
— Господин Роумън?
— Да?
— Казвам се Ерик и се обаждам от финансова компания „Съдърланд“.
— Да? Какво има?
— Отнася се за заема за вашия додж „Дакота“ две хиляди и седма.
— Каква „Дакота“?
— Заемът е просрочен с три месеца, господин Роумън, и компанията…
— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“.
— Господин Роумън, разбирам, че времената са тежки, но ако не получим дължимата просрочена сума…
— Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Чу се изщракване и връзката прекъсна.
Гедеон затвори и изключи диктофона. После три пъти изслуша току-що записания разговор.
— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“ — имитира мъжа той. — Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Повтори думите многократно, в различни комбинации, докато реши, че е усвоил интонацията и ритъма както трябва.
Отново вдигна слушалката и набра: този път IT отдела във Форт Бийвър.
— Ай ти — разнесе се отговорът. Беше гласът на Ламойн Хопкинс.
— Ламойн? — прошепна дрезгаво Гедеон. — Обажда се Кени.
— Кени, какво ти става? Защо шепнеш?
— Пипнал съм някакъв грип. И… това, което ще ти кажа, е малко деликатно.
— Деликатно ли? Какво имаш предвид?
— Ламойн, имаш проблем.
— Аз ли? Какъв проблем? Какво искаш да кажеш?
Гедеон се консултира с бележките си.
— Обади ми се… хм, Роджър Уинтърс.
— Уинтърс ли? Уинтърс ти се е обадил?!
— Да. Каза, че имало проблем. Пита ме колко пъти си ми звънял от работа, такива глупости.
— Божичко!
— Аха.
— Интересуваше се дали си ми се обаждал от служебния си компютър по воайпи или скайпа — продължи Гедеон в ролята на Кени.
— Ама това е нарушение на правилника за сигурност! Никога не бих го направил!
— Той твърди, че си се обаждал.
Чуваше тежкото дишане на Хопкинс.
— Не е вярно!
— И аз така му казах. Виж, Ламойн, там правят проверка на сигурността и явно са те нарочили.
— Какво да правя? — почти простена Хопкинс. — Не съм направил нищо лошо! Тъй де, даже да исках, не бих могъл да се обадя по воайпи оттука!
— Защо?
— Заради файъруола.
— Има начини да го заобиколиш.
— Ти майтапиш ли се? Ние сме секретно поделение!
— Винаги има начин.
— За бога, Кени, просто знам, че няма начин. Аз съм от ай ти отдела все пак. Също като тебе. В цялата мрежа има един-единствен изходен порт и той допуска само криптирани пакети от конкретни възли, всичките абсолютно сигурни. И даже тогава пакетите стигат само до няколко външни айпита. Всички класифицирани документи в тоя архив са дигитализирани, тука са свръхпараноични по отношение на електронната сигурност. По дяволите, няма никакъв начин да се обадя по скайпа! Та аз дори не мога да пратя имейл!