Мислите му за миг се насочиха към собствените му рентгенови снимки и томографии, но той ги пропъди. Със сигурност щеше да се провали, ако тъкмо сега се отдадеше на самосъжаление.
Отвън завиха сирени. Гедеон отиде до прозореца и погледна. При „Сейнт Бартоломю“ ставаше нещо. Имаше няколко линейки, полицейски коли блокираха северните ленти на Парк Авеню. Трупаха се зяпачи. Ченгетата вече поставяха прегради и ги отблъскваха назад. Кимащия жерав не се виждаше — при цялата тази суматоха най-вероятно се беше разкарал. Но все пак трябваше да е наблизо и да наблюдава — Гедеон изобщо не се съмняваше в това.
Измъкна се от стаята. Ярко осветеният коридор беше празен. Трябваше да отиде при Том О’Брайън, при това по такъв начин, че със сигурност да не го проследят. Номера с метрото си го биваше, ала Кимащия жерав може би щеше да го очаква. Освен това китаецът вече знаеше за дегизировките му.
Гедеон се замисли. „Уолдорф“ имаше четири изхода, по един на Парк и Лексингтън и два на Петдесет и първа улица. Кимащия жерав можеше да наблюдава всеки от тях. Можеше дори да го е видял на влизане в хотела.
„По дяволите!“
Хрумна му нещо. По ирония на съдбата навалицата пред черквата щеше да е идеално място, където да се отскубне от евентуален преследвач. Там непременно щеше да му се отвори такава възможност.
Слезе с асансьора, мина през фоайето и излезе през главния вход.
52.
Крачеше енергично към тълпата, която вече се трупаше по Парк Авеню и спираше трафика. Удивително — в Ню Йорк по всяко време на денонощието можеше да се събере навалица! Огледа се. Кимащия жерав не се виждаше — или поне Гедеон не можеше да го познае. Това не го изненада. Вече беше наясно, че си има работа с изключително хитър противник.
Навлезе сред тълпата и си запроправя път напред. Ако успееше да стигне до отсрещната страна достатъчно бързо, щеше да принуди преследвача си — ако приемеше, че е само един — да направи същото. И съответно да се издаде.
Изведнъж тълпата се разшумя, чуха се ахкания. От черквата тъкмо изкарваха носилка на колела. Върху нея лежеше чувал с труп. Като се имаше предвид засиленото полицейско присъствие, очевидно ставаше въпрос за убийство.
Тълпата с развълнуван шепот се заблъска напред. Идеален шанс. Гедеон се запромъква през човешкото море, измъкна се от навалицата и затича по Парк Авеню. Хвърли поглед през рамо, но не забеляза нищо обезпокоително. Зави надясно, пресече булеварда и се натъкна — страхотна случайност — на такси, чийто пътник тъкмо слизаше. Скочи вътре и викна:
— Западна Сто и двайсета между Бродуей и Амстердам. Бързо!
Шофьорът даде газ. Гедеон гледаше назад към гъмжилото, но като че ли никой не го преследваше, нито се опитваше да спре друго такси.
Погледна си часовника. Почти полунощ. Извади телефона си и набра номера на Том О’Брайън.
— Опа — разнесе се саркастичният глас на приятеля му. — Най-после да се обадиш в прилично време, мой човек. К’во става?
— Открих каква тайна е носил У. Някакво специално съединение или сплав. И е в крака му.
— Супер.
— Пътувам към тебе, нося рентгеновите му снимки. В краката му има много боклуци от катастрофата. Трябва да ми помогнеш да определим точното място.
— Ще трябва да ги дам на Епстайн, тя е физичката.
— И аз така си помислих.
— И после?
— Какво „после“?
— Какво ще правиш, когато открием точното парче метал?
— Отивам в моргата и го изваждам.
— Страхотно. И как ще стане това?
— Вече ме приеха за „най-близък роднина“ на У и ме чакат да прибера тялото. Лесна работа.
По телефона прозвуча дълъг дрезгав смях.
— Божичко, Гедеон, голяма работа си, да знаеш!
— Просто се приготви. Нямам време за губене.
Затвори и позвъни на Орхидея. Надяваше се, че ще се зарадва да чуе, че почти е успял да реши проблемите си и ще се видят, ако не утре, вдругиден със сигурност.
Телефонът й беше изключен.
Гедеон се отпусна на облегалката с киселата мисъл, че Орхидея навярно е с клиент.
53.
— Писна ми от тебе — каза О’Брайън, когато Гедеон, както винаги, влезе, без да чука.
— Това ли е типът, за когото ставаше дума? — попита недоволно Епстайн, ядосана, че са я вдигнали от сън в толкова късен час. Беше разчорлена и в адски кофти настроение, защото, поне според О’Брайън, очакваше нещо съвсем различно, когато я будят посред нощ. Винаги беше готова за едно хубаво чукане, трябваше да й се признае.