— Съществува също гробищното завъртане. Ако пилотът се завърти и правилно се поправи, може внезапно да му се стори, че се завърта в обратна посока, така че отново се завърта.
— Не е имало завъртане…
Дейвис не му обърна внимание.
— Освен това съществува фалшивият хоризонт…
— Нощта е била ясна.
— Но е било нощ. Всъщност опасно време, за да си във въздуха. После идва автокинезата.
Дейвис вече би трябвало да разбира, че Пол не е невежа по тези въпроси, но продължаваше.
— Има и инверсна илюзия, където внезапната промяна от издигане към хоризонтален полет създава чувството, че самолетът пада назад. Пилотът навежда носа, което пък засилва илюзията и води до катастрофа.
Почака за възражение от страна на Пол и доволно изръмжа, когато такова не последва.
— После идва елеваторната илюзия, при която някой възходящ въздушен поток внезапно предизвиква рязко вертикално ускорение. Пилотът отново навежда носа… Както и да е, разбирате идеята. Има толкова много възможности.
— Възможности.
Но в традицията на всички разказвачи Дейвис беше оставил най-хубавото за накрая.
— Моето предположение за случилото се е соматогравитационна илюзия. Ако пилотът бързо редуцира дроселите, самолетът губи скорост. Пилотът се дезориентира и вдига носа на машината нагоре. Това води до засечка на двигателя. — Лицето зад прозореца се обърна към пилота с мълчалив писък. — Пилотът не изпуска уредите, а самолетът полита надолу; безшумно като полет на птица до последния момент. Унищожение.
Дейвис сви рамене.
— Може да се случи и с най-опитните и умели пилоти.
Той е имал хиляди летателни часове. Но понякога инстинктите ни лъжат, и то настоятелно.
— Предположение казахте, нали? — попита Пол.
— Имам чувството, че интересите ви са насочени към друг случай, господин Ван Уегънър. Дали няма връзка със застрахователите?
— Не.
— Какъв по-точно е интересът ви към тази катастрофа?
— Може да е свързана с едно убийство в Саут Лейк Тахо.
— Имате предвид бащата на пътника? Имате ли някакви доказателства за връзката?
— Засега не — призна Пол. — Затова съм тук. Вижте, господин Дейвис, от години се занимавам с подобни случаи. Знам, че има връзка.
Дейвис вече бе загубил интерес.
— Ако откриете нещо сигурно, обадете се — каза той. — Виждали сме стотици подобни инциденти. Не можем да стигнем до заключение без потвърждение във формата на свидетелско показание, документация за физическото състояние на самолета или подобни доказателства.
И добрият стар процес на елиминирането. Пол не се и съмняваше, че до този метод се е стигнало след купищата черна работа през годините. Следователно това щеше да е тяхното заключение и Дейвис едва ли щеше и да си помисли друго.
— Вие лично убеден ли сте, че се е случило нещо подобно? — попита Пол. — Ако Скип Бейли беше например ваш баща, това обяснение щеше ли да ви задоволи?
— Интервюирахме свидетели, които обясниха, че самолетът е планирал, преди да се разбие. Това означава, че двигателят не е работил. И, разбира се, трябва да си припомните, че преди години пилотът вече е допускал подобна грешка.
— Нека да го кажем направо. Вашата служба е стигнала до заключение, че Скип Бейли въпреки двайсетте си години професионален опит е допуснал грешка на новак.
— Крайният ни доклад, разбира се, ще излезе след известно време…
Да, разбира се, бяха им необходими месеци, за да генерират книжа, документи, да ги подписват и копират.
— … но да, вярвам в истинността на анализа ни.
Дейвис стана и двамата си стиснаха ръцете.
— Едно последно нещо — подхвърли Пол по пътя към вратата, а Дейвис го изгледа с изражение на многострадално търпение. — Просто за да удовлетворя госпожа Бейли и адвоката по случая Зак. Ще ни спести много неприятности. Може ли да огледам самолета?
— Не и по време на следствието.
— Но то няма да приключи цяла година. Може да предотврати съдебни процеси. Нека да ви помогна да се оправите с роднините. Знаете как е.
— Добре, може да се уреди нещо — промърмори Дейвис.
ГЛАВА 20
— Чисти къщата на една приятелка — каза Ники на Нина. — Четирийсет кинта за четири часа.
Седеше върху едно петно от слънчева светлина върху стълбите на верандата, обута в къси панталони и със закопчана догоре кафява риза, която й стоеше увиснала като конопен чувал. Беше подпряла лактите си на коленете, а брадичката на китките. Беше осем и половина сутринта.
— Какво има сега?
— Майка ти не ти ли каза?
— Не разговаряме помежду си. Съжителстваме. Аз искам сандвич с фъстъчено масло и тя ми подава хляба. Тя иска да гледа сапунени опери и понякога ми дава долар-два. Позволявам й.