Ники можеше да е забавна. Осъзнавайки, че едва ли може да очаква покана да влязат в къщата, Нина се облегна на перилото. Улицата беше тиха, всички съседи си вършеха някъде своите си работи. Чудеше се дали Ники се занимава с индивидуалното си обучение, както се предполагаше, след като не може да ходи на училище. Не й се искаше да попита. Не желаеше да се забърква в нищо странично от нейния случай, а точно днес имаше една болезнена тема за разискване.
Откъде да започне? Пое си дълбоко въздух и реши да дава направо.
— Дойдох да поговорим за майка ти. Вчера дойде в офиса ми и си призна, че е била в къщата на чичо Бил в нощта на убийството.
— Наистина? Не се изненадвам. Ти учудена ли си? Когато се запознахте, сигурно се е пръскала по шевовете от глупости. А сега вече ги ръси наляво и надясно.
Много добре измислено за едно шестнайсетгодишно момиче. Всъщност Ники не изглеждаше изненадана. Лекомислието й накара Нина да стане подозрителна.
— Значи не знаеш нищо по въпроса?
— Не.
— Искам да ти напомня нещо, за което те помолих преди. Когато си признала на полицаите къде си била в нощта на убийството, ти си си мислела, че най-лошото, което може да ти се случи, е да те пратят за кратко в изправителен дом. Казах ти, че това не е вярно. Гледаш ли полицейски драми по телевизията?
— Понякога — подсмихва се тя.
— Виждала ли си сцени от затворите?
— Разбира се — нетърпеливо отвърна Ники.
Нина се наведе и нежно й каза:
— Наистина изглежда така, Ники. Хора зад решетките. Викат… шумът е непоносим. Няма личен живот. Непрекъснато наблюдение. Няма къде да отидеш, с кого да се видиш. Няма нищо за вършене. Само ти и няколко съкилийнички, които няма да харесваш, страх и самота.
— Но аз няма да отида в затвора — заяви Ники, като смени позата си. Свали ръце на земята, сякаш за да бъде по-устойчива. Нина виждаше страха, който я обземаше. — Не съм направила нищо лошо, освен че взех няколко камъка, а те са си наши.
„Не може да се случи точно с мен“ — Нина добре помнеше магията на тази вяра. Смъртта на неколцина любими хора я бе отучила от това.
— Казах ти и преди, че в правосъдието няма сигурни неща. Давам най-доброто от себе си. Това, което искам от теб, е истината.
— Добре.
— Не ми казваш всичко. Опалите…
— Не знаех, че са ценни! — цялата й студенина се изпари. — Не знаех, че са важни. Това бяха просто парчета скала!
— Кажи ми какво се случи през онази нощ. Имам пред вид всичко. Включително каквото знаеш за майка си.
— Не знам нищо за майка ми. Какво имаш предвид?
— Просто ми разкажи за онази нощ.
— Уморих се да приказвам за нея — каза тя, но размисли.
— Ох, добре. Нека да се върнем към онази ветровита майска нощ, когато звездите блестяха, а Ники тръгна на лов с нейната малка лодка…
В основата си историята беше същата, но изплуваха още някои подробности. Нина си взе бележка, но не знаеше дали ще й бъдат от помощ.
— Беше ужасно студено и ветровито, лошо време за излизане. Греба в каяка, който ни е подарък от един от предишните любовници на мама. Не си спомням от кого. Не искам да вдигам шум…
Когато стигам там, крия лодката в храстите. Виждам светлините на стената до басейна. Разбира се, има порта. Не иска никой да влиза в басейна освен самия него и може би когато е обхванат от щедрост, пуска жена си и сина си.
— Никога ли не си била в басейна преди? — опита Нина. — Никога ли преди не си виждала тайника му?
— И преди съм била в басейна, но по някаква причина никога не ми е показвал хралупата си отдолу. Както и да е, за щастие портата беше отключена, така че се промъкнах вътре. След това той изскочи от кабинета си с бутилка в ръка. Буф! Чисто гол! Едва успях да се шмугна в храстите.
Ники отново описа как Сайкс се е гмуркал и как тя се опитала да се приближи до кабинета.
— Какво си търсила?
— Нищо специално. Каквото и да е полезно. Книжа? Информация за земята ни? Нещо, което да му стъжни живота.
— Пари?
— Може би. Защо не попитаме типа, дето ме наблюдава по гривната? Може да ме е проследил още тогава. Сега съм потънала в угризения и не съм в състояние да кажа със сигурност.
— Как всъщност ти хрумна идеята да отидеш там?
— Дойде от бившия ми приятел Скот. Скот Кабано. Видя го оня ден, след като излязохме от съда.
— Онзи с бръснатата глава, хванат да обира къщите около езерото?
— Да. Обичаше да разказва как хората около езерото никога не заключват от тази страна къщите си.
— Знаеш ли, че Скот отново е бил арестуван? Отмениха му гаранцията.
— Не! Значи затова… едва ли щеше да ме остави на мира. Ще го пуснат ли отново?