— Не мисля. Той е на осемнайсет. Чух от един приятел от адвокатурата, че той ще пледира да го признаят за виновен в един отделен случай на грабеж и иска да остане в затвора, за да излезе по-рано. Ще лежи най-малко още една година в областния затвор.
— Добре — в очите на Ники се четеше неподправено облекчение. — Тук имам късмет.
— Ники, какво ти каза той онзи ден, след като излязохме от съда?
— Обикновените глупости. Как ще ме научи, ако не му дам неговия дял от това, което съм взела от къщата на чичо ми. След това дойде тук и ми каза, че е решил, че няма как да не съм взела нещо. Искаше дял. Почти ме наби онзи ден. Поне го искаше.
— Кога беше това?
— Преди две седмици.
— Защо не ми каза?
— Беше си моя работа.
— Заплашва ли те?
— Оправих се с него.
Гордостта й напомни на Нина за собствената й младост. Невинността я правеше смела.
— Ти си само на шестнайсет. Не е необходимо да се оправяш сама с подобни неща. Действала си, сякаш…
— Не ме критикувай.
— Аз не…
— По дяволите!
— Успокой се, Ники. — Нина вложи малко строгост в гласа си. Никога не използваше подобен тон с Боб, но Ники си го заслужаваше.
— Хей, ти започна — но беше казано с помирителен глас, така че Нина не продължи, а се зачуди какво друго премълчава Ники. — Чудех се би ли могъл мъжът в гората да е бил Скот?
Не, чакай — премисли Нина. — Бил е арестуван преди това. Не може да е бил той.
— Предполагам, не — съгласи се Ники. — Надявах се да е той. Ох, явно днес ти е ден. Ще трябва да ти кажа още нещо, което не знаеш. Същия ден, когато Боб дойде да изкопае камъните, ми се обади един мъж. Говореше много смешно, сякаш е от Англия или му е запушен носът. Не звучеше истински. Първо си помислих, че може да е Скот или някой друг, опитващ се да си преправи гласа. Типът по някакъв начин бе научил, че камъните са у мен. Искаше да му ги дам и също ме заплаши. Следователно трябва да е бил той в гората.
Нина вдигна ръка.
— Чакай. Не разбрах това. Защо не ми каза за Скот и за мъжа, който се е обаждал? Можех да направя нещо, за да те защитя. Каквото и да ми говориш, това трябва много да те е изплашило. Каза ли на майка си?
— Не — отвърна Ники. — Мога и сама да се защитавам. — Стисна устни.
— Защо толкова се страхуваш да позволиш на възрастните да ти помогнат? — Нина се опитваше да говори меко, защото момичето реагираше рязко на всеки опит за нравоучения.
— Те си имат своите собствени проблеми.
— А какво ще кажеш за мен?
— Разказвам ти всичко това, нали? Въпреки че си майка на Боб и сигурно страшно ме мразиш, задето го замесих в цялата история.
Нина поклати глава.
— Бях много ядосана, но това не променя нашите взаимоотношения.
— Да бе, сигурно.
— Аз съм твоят адвокат. Не знам как да ти обясня какво означава това.
— И какво означава това?
— Че ти помагам независимо от личните си проблеми. Аз съм длъжна да ти помагам дори ако ме лъжеш, ако се държиш грубо с мен, ако не те харесвам и ако самата ти не искаш да ти помагам. — Протегна се, за да докосне тънкото рамо на Ники. — Това е свещено доверие.
— Първото, за което съм чувала — на устните на Ники се промъкна плаха усмивка. — Звучи много тежко.
— И наистина е такова. Хайде да се върнем на въпроса. Искам да си представиш онази нощ. Той хвърля телефона и пада на земята. — Нина се опитваше да разбере.
— Плачеше. Стенеше.
— Заради нещо, което е чул по телефона. — Възможно ли е някой да му се е обадил и да му е съобщил за катастрофата със сина му? Но кой би могъл да знае? Дали не му се е обадила Бет с някакви лоши новини? Или Дилън Брет? — Помисли, Ники. Дали нещо, което е казал, ще ти даде идея кой е бил от другата страна на линията?
Ники клатеше глава.
— Просто се държеше приятелски. Смееше се щастливо и след това започна всичко. Много странно. Щях да си тръгна, но просто не можех да откъсна очи от него. После…
Нина чакаше.
— Звънна се на входната врата. Той отиде да отвори. — Замълча за момент. — В този момент се махнах окончателно.
— Не изчака ли да видиш кой е пристигнал?
Почти незабележимо колебание.
— Не.
Толкова незабележимо колебание, че просто нямаше за какво да се хванеш.
Нина се отказа да я притиска. Ако е видяла Дария, в никакъв случай няма да го признае. Това би означавало, че Дария е била там, докато доктор Сайкс е бил все още жив… и вероятно тя е истинският убиец.
— Ти си взела камъните и си си тръгнала. Стигнала си почти до брега, когато си се сетила за якето си и си се върнала. Тогава си видяла всичко това.
— Точно така.
— И си си взела якето?
Очите на Ники се разшириха.