Обади се на Пол.
— Тъкмо излизах — каза той. — Дояждам последната си хапка.
— Можеш ли да отскочиш до дома на Сайкс и да вземеш нещо от Бет?
— Какво искаш да взема?
— Телефонните сметки, които включват разговора през нощта на убийството.
— Добре. Добър ход. И бездруго исках да разговарям с нея за брака и сина й.
— Не се обаждай предварително. Попитай я дали Дария й е казвала, че е била там през онази нощ.
— Значи да не й давам възможност да премисли. Добре. Нещо друго?
— Откри ли къде е Льоблан?
— Май трябва да приемем, че е изчезнал. Следователят от НСБТ настоява, че засега няма следи от саботаж. Затова нямаме основание да смятаме, че изчезването му има връзка с катастрофата. Просто е уволнен. Може би се е преместил в някой по-забавен щат, например Алабама.
— Да бе, сигурно и „Аеросмит“ ще се пенсионират някога.
И двамата се засмяха.
— Ще се обадя в Лос Анджелис да видя дали мога да разбутам нещата.
Нина видя Ники да напуска сградата и да отива към съседната, където се намираше лабораторията.
— Трябва да тръгвам, Пол. А, сега се сетих! Довечера отиваме в Санд Харбър с Мат, Андрея и децата да се поучим от Шекспир. Има предпремиера на пиесата, която готвят за летния фестивал. Искаш ли да дойдеш?
— Съжалявам, през уикенда трябва да се върна в Кармел. Бизнес.
Обратно при Сюзън с блестящата черна коса, помисли си Нина. Много добре.
— Личният ми лекар ще дойде в събота, за да махне гипса — добави той.
А Сюзън ще махне останалото.
— Много добре, Пол. Кога ще се върнеш?
— Неделя вечерта. Късно.
Ники излезе от лабораторията и се насочи на изток, като прекоси редицата от дървета пред улицата. Спря до една автобусна спирка, като се придържаше в сянката на сградата.
— Ъ, Пол. Колко бързо можеш да стигнеш до ъгъла срещу магазина със стоки на консигнация? Ники се готви да скочи в някакъв автобус в неизвестна посока.
— На път съм.
Нина закъсняваше. Трябваше да се яви в съда. Обзета от силно чувство на недоволство, тя запали и обърна колата, наблюдавайки Ники с ъгълчето на окото си. Момичето имаше твърдото изражение на мисионер, тръгнал да покръства диваците.
ГЛАВА 21
Сенди се обади по телефона:
— Пол звънна, докато беше в съда.
— Какво каза?
— Проследил Ники до един магазин за скъпоценни камъни в работническите покрайнини. — Даде й адреса. — Ще те чака на ъгъла.
Нина се свърза с Пол и след десет минути паркира до него. Той седеше поне петдесет сантиметра по-ниско от нея в мустанга си, докато разговаряха през отворените прозорци.
— Все още не е излязла — осведоми я той, посочвайки дупката, която представляваше магазинът. Отгоре имаше невзрачна табелка, на която пишеше „Дигърс“.
— Ще я поема оттук.
— Точно навреме. Бет Сайкс ме очаква. Предположих, че не искаш да разкрия на Ники, че я следвам. Значи малката маймунка прави свое разследване.
— Ще я пресрещна, като излезе, и ще си поговорим сериозно.
— Поеми си дълбоко въздух и брой до десет, преди да излезеш от колата. Не мисля, че съм те виждал толкова ядосана.
Пол спря недалеч от карето и паркира на специалното разширение, което вероятно щеше да запази новата му кола от силния трафик. Приближи дома на Сайкс пешком. От противоположната страна на дома на Луис зърна два плюшени стола на малката веранда. В тях, всъщност в единия от тях две фигури се натискаха. Когато Пол се приближи, жената отблъсна мъжа и го удари.
— Не, Дилън — измърмори Бет Сайкс.
Тя се изправи, като в същото време успя да се освободи от компанията си. Той също скочи на крака, опитвайки се да си оправи дрехите. Пол откри, че се намира в много удобна близост до един боровинков храст, затова се шмугна в него, за да наблюдава необезпокоявано сценката.
— Трябва да тръгваш — каза Бет. — Очаквам някого.
Тя погледна право в посоката на Пол, през него и явно не го забеляза.
— Бет, винаги съм те желал. Не го ли знаеше? Държиш се за едно минало, с което вече е свършено. Не можеш да продължаваш да обичаш някого, който отдавна е мъртъв.
Доктор Дилън каза това с изражение, което Пол възприе като пресметливо, обаятелно и чаровно. В очите на Пол Брет изглеждаше ужасно стандартен. Веждите — стандартно гъсти, устните — стандартно плътни, челото — неособено широко. Негативите му напълно се гасяха от позитивите. Стоеше добре на сцената и небрежното бяло облекло идеално контрастираше с тъмната му коса.
— Ти си жива — изгука Брет. — И това е нашият шанс да бъдем заедно. Може да стане така, както винаги сме искали…
— Някога да съм казвала нещо, с което да те насърча? Нещо да съм направила, за да те накарам да си мислиш…