Нина сечеше завоите и минаваше на червено, но пристигнаха само секунди преди крайния срок. Ники излезе и се затича към къщата, където телефонът тъкмо звънеше. Само след няколко секунди се върна на верандата.
— Почти бяха натиснали бутона, за да ме взривят. Искаха да знаят защо не съм се прибрала веднага вкъщи след прегледа при лекаря. Знаеше ли, че те могат точно да определят местоположението ми?
— Не. Преди не ми се е налагало да се питам. Но в днешно време електрониката е много напреднала. Какво им каза?
— Казах им, че внезапно ми започна цикълът и трябваше да отида до супермаркета „Рейли“ на разклона за тампони.
Можеш ли да си представиш, попитаха ме защо не съм отишла някъде по-близо. Казах им, че майка ми има кредитна линия в „Рейли“, а аз нямам пари.
Изглеждаше почти като Боб, когато разказваше някаква измислица. Очите й се местеха неспокойно и ги беше отворила прекалено широко в детински опит да изглежда невинна, ала същевременно напълно се самоизобличаваше.
— Естествено, всичко това са куп лъжи, нали? Сама си търсиш неприятностите.
Това моментално накара Ники да замълчи.
— Мина ли покрай „Рейли“ по пътя за магазина?
— Да, минах много близо до него.
Нина седна и обви главата си с ръце.
— Ако няма да те притесни особено, би ли ми казала защо пое този огромен риск и почти се приземи обратно в затвора?
— Исках да разпитам човека там за камъните. Колко струват. Очевидно нямах какво да му покажа — бързо допълни тя.
— Дай си раницата. Искам да ги видя.
— Веднага щях да ти ги дам, след като ги проверя.
Още шест камъчета с невероятен блясък се озоваха в ръката й.
— Аз наистина… — започна Нина.
— Ще забравиш за всичко, щом ти кажа какво научих — прекъсна я Ники.
— Съмнявам се, но давай.
— Собственикът беше там. Името му е Дигър. Името на магазина е „Дигърс“. Той каза, че само преди няколко седмици го посетил някакъв тип, който му показал същите такива камъчета. Видя ли! — беше останала без дъх от триумфалното си изказване.
— Преди няколко седмици? Колко?
— Питах го, но не можеше да се сети.
— Ники, въпреки това не биваше да го правиш. Но… мисля, че си научила нещо наистина много полезно.
Ники широко се усмихна. Седна до Нина и тя видя, че лицето й е почерняло от прах, а под носа й имаше засъхнала кръв.
— Какво е това по косата ти? Кървиш!
— Ударих се, докато тичах.
Майката в нея я подритна и Нина подкара момичето към банята. Там проми раната с дезинфектант, докато Ники пищеше пресилено. Все пак Нина почувства известно злорадство.
— Не е много лошо, но сигурно ще те боли.
— Ъхъ — промърмори Ники и се пипна по превръзката.
След като изкопчи твърдото обещание от Ники под заплаха от екстремални мерки да не си играе със системата за наблюдение, Нина влезе с нея в кухнята. Ники отвори хладилника, който се оказа празен като марсиански кратер. Нямаше дори мляко. После отвори шкафа. Цялото му съдържание се състоеше от половин пакет ориз и една консерва с царевица. Ники премери една чаша ориз и сложи да се сгрее вода.
— Извинявай — каза тя. — Пристъп на глад.
— Само това ли имате за ядене?
— Очаква се днес да платят на Дария за магическото шоу. — Очевидно още не знаеше, че са я уволнили.
— Ще се върна след пет минути — обяви Нина.
Отиде до магазина и се върна с цяла торба продукти. Ники се приличаше на верандата като стара индианска госпожица. Пое торбите и започна да ги отваря.
— Ау — провикна се тя, — Коледа!
Махна ориза и си направи богат сандвич с пуешко месо. Двете отново излязоха навън и известно време мълчаха с пълна уста.
— Къде е Дария? — попита накрая Нина. — Никога не е тук, когато идвам при теб.
— На прослушвания. Днес следобед е на някакъв коктейл. Навърта се около представленията. Понякога ходи до леля Бет. Всъщност не може да понася бардака. Не мога да я обвинявам.
— Но ти си твърде малка…
— Ама ти още не разбираш. Тя е малката.
— Ето ти още за храна — Нина й подаде един чек.
— Забрави. Имам предвид, благодаря за продуктите, но няма да взема парите ти.
— Не ме ядосвай, защото вече съм ти бясна. Ще проваля случая, ако трябва непрекъснато да се тревожа дали въобще имаш нещо за ядене.
С все още пълна уста Ники й позволили да напъха чека в джоба й.
— Сега — продължи Нина — да поговорим за какво си спомня този Дигър.
— Дошлият е бил техен доставчик. Името му е Денис Ранкин. Работи в един от парцелите близо до нашия. Няма да идва в близките десет дни.
— А Дигър виждал ли е преди камъните?
— Само тогава.
— Трябва да си поговорим с това приятелче Ранкин — промърмори Нина.