Сюзън не оставяше дълбоки следи. Предишната нощ беше дива и двамата си прекараха чудесно. Това беше всичко.
Още веднъж се оказваше в беда заради Нина. Беше се върнал в Тахо, защото се предполагаше, че има нужда от пари, а после прахоса по-голямата част от тях за новата си кола. Тъпо, тъпо, тъпо. Някой психолог щеше доста да се позабавлява с него и, естествено, веднага би заключил, че въобще не е отишъл в Тахо заради парите, а поради напразната надежда да възобнови връзката си с Нина. Но каквото и да правеше, не можеше да развълнува гордата й брадичка, а проницателните й кафяви очи блуждаеха много далеч от него.
Трябваше да застане с лице към истината — поне сега, докато свалят гипса му и така или иначе се налага да стои мирно. Той все още я обича.
Трябва на всяка цена да се разкара от нея. Беше пожертвал всякакъв шанс да спечели любовта й, освен ако не я излъже и не продължи да я лъже до безкрай. Но самият той едва ли щеше да остане толкова близък с нея, ако трябва да пази тази лъжа в себе си. А ако истината бъде изречена… какво? Може би ще му обърне гръб. Ще го отблъсне от себе си завинаги.
Докато се ръкуваше на прощаване с лекаря, си помисли: „След този случай всичко трябва да свърши. Ще стоя далеч от нея и от Тахо.“
А Сюзън? Два дена с нея му бяха предостатъчни. Тя го отегчаваше. Просто нямаше за какво да си говорят, помисли си Пол, и трябваше да се усмихне, защото точно така протичаше тяхната връзка — чудесен секс, никакви взаимоотношения. Тази вечер беше поискала да му приготви вечеря, може би вече беше извадила и измила зеленчуците и се готвеше да започне. Дали сега не е моментът да й се обади и да й съобщи, че всичко е свършило.
Забравяйки казаното от лекаря, той стъпи тежко и изруга. Сестрата заповяда да донесат подвижна количка и настоя той да седне в нея поне докато не го изритат зад вратата. Пред входа се надвеси над него.
— Къде ви е превозът? — попита тя, без да му позволява просто да се изправи и да тръгне, въпреки че нищо не му пречеше да го направи. Усети, че тя може даже да повика полиция, ако го забележи, че се опитва да шофира. И по-рано бе получавал подобни предупреждения от лекарите.
— Ей там — той посочи един паркиран до бордюра буик кътлъс с възрастен човек зад волана. Безгрижно отиде до него и хвана дръжката на вратата към задната седалка.
Махна й с ръка за довиждане. Бутайки количката, тя обърна гръб.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита го мъжът. — Махни си ръката от вратата ми или ще ти я счупя.
— Ау, грешка — каза Пол и се отдръпна.
Добра се до колата си и подкара право към това, което беше останало от офиса му в Кармел.
Посрещна го същият пейзаж, само че по-прашен. Дино не се е връщал. Отвратителното му техноиндустриално обзавеждане беше тук-таме прогорено от цигари.
Пол внимателно се настани на стола си. На седалката се бе отпечатала следата от задника на Дино. Добре де, и бездруго ще му трябва нов стол.
Пощата си стоеше отдавна непроверявана. Трябваше отново да стане и да я вдигне от пода. Събра я на купчина върху бюрото и известно време постоя загледан в нея. Съотношението сметки — чекове беше десет към едно. Накрая вдигна телефона.
— Ез? Не затваряй!
Добрият стар Ез отговори:
— Не ме безпокой повече. Отдавна не искам да чувам за теб.
— Значи Дино. Разпространявал е някакви слухове за мен, докато ме няма, за да ми отнеме бизнеса.
— Дино ми показа документите. Знам всичко за теб.
Е, това вече бе нещо конкретно. Ез поне говореше с него.
— Значи ти е показал документите?
— Писмото от следователя по твоя случай.
Пол не се сдържа. Избухна в смях.
— И какво съм направил? Какво престъпление?
— Предпочитам да не говоря за това — гласът на Ез спадна почти до шепот. — Аз съм изключително либерална личност… но никога не бих предположил… ти изглеждаше толкова мъжест… Направи тази операция, ако искаш толкова. Това може би ще те успокои, ще те предпази от невъздържаност в публичните тоалетни, но не очаквай от мен да те наричам Пола.
Пол намираше следобеда за изключително забавен. Сега, след като научи какво се е случило, проведе още няколко телефонни разговора.
Пола!
Добрият стар Дийн. Не беше свършил още с него.
Освен че изплащаше колата, той покриваше сметки и изпращаше средства на родителите си. Всичко това идваше от първия чек на Нина. Отново бе на крака, но бизнесът му се клатеше под тях, сякаш бе нагазил в блато.
Преди да напусне, се обади на монтерейския номер на Дино. Прекъснат. Замисли се дали да не го подгони като куче чрез следователския си лиценз, когато погледът му попадна на номера за спешни случаи, който Дийн веднъж му беше оставил. Майка му в Атаскадеро. Бавно кимна. Набра го.