— Ало? — беше възрастна жена.
— Госпожа Тръмбо?
— Да?
— Тук е Род Стикър от данъчното.
— О, боже.
— Опитвам се да открия Дийн Джей Тръмбо.
— Дийн не живее тук.
— Вие роднина ли сте му?
— Да. Не.
— Знаете ли къде е господин Тръмбо?
— Нямам представа — почти извика жената отсреща.
— Добре. Опитваме се да открием господин Тръмбо. Изпратихме множество писма до офиса му в Кармел, откакто пропусна да се отзове на призовката ни за пълна ревизия на доходите.
— О, боже.
— Върнали сме се чак до 1995 година и има някои сериозни проблеми. Имам предвид, наистина сериозни. Ако в бъдеще имате някакъв контакт с мистър Тръмбо, бихте ли му предали номера на ревизионния му акт и да му кажете да дойде в офиса ни в Лос Анджелис, за да предотврати по-нататъшните съдебни процедури?
— Да, разбира се. Кой е номерът? — дочу шумтене на хартия.
— 2ХСУВКМ3347 — отговори бързо Пол.
— Не мога да намеря химикалка! Как беше?
— 2ХСУВКМ3347 — затвори.
Беше наистина сладко.
По-късно през нощта, след като се въртя и обръща няколко часа, Пол си стегна багажа и хвана пътя към Тахо. Празната сива магистрала му действаше успокояващо — нещо, което леглото не бе в състояние да стори. Обичаше да пътува нанякъде. Действието в каквато и да е посока беше достатъчно да накара да замлъкнат измъчващите го нощни духове.
Първата му спирка беше казиното. Нахвърли се върху масите с неудържима енергия и тъй като кракът го болеше, а умът му беше необичайно объркан, надигна бутилката с червен еликсир, дадена му от Луис, няколко пъти повече, отколкото беше разумно. Стабилно губеше и чак когато се усети, че залага на най-невероятните комбинации, почувства, че атмосферата около него леко се е променила. Обичайната тълпа от нощни птици с решителни и бледи лица беше придобила зеленикав оттенък. Провери светлините отгоре и да, наистина бяха станали по-зелени. Обърна се към крупието и отвори уста, за да коментира странните мерки за намаляване на загубите на казиното, но веднага я затвори. Дългата й къдрава коса се развя над раменете й и се спусна към масата, отдели се от скалпа на момичето и косъмчетата се превърнаха в малки змийски езици, гърчещи се над летящите карти.
„Свети заднико!“ — помисли си той и почувства как отвътре напират вълни от смях. Дали същото се е случило и на Хънтър Томпсън във Вегас?
Обърна се да сподели видяното с мъжа, седнал до него, но се вкамени и с юмрук пред устата възпря смаяния си вик. Лицето на съседа му се разтапяше — очите му се превръщаха в прозрачен мрамор, зъбите се издължаваха и заостряха, а изпод бялата му тениска подобно на излюпващ се динозавър започна да пониква опашка. Светлината се раздели на отделни яркозелени лъчи, струящи от гущеровия ад.
Цялото това нещо беше толкова забавно! За малко не се строполи на земята от смях. Не след дълго охраната учтиво, но твърдо го изведе от залата и го подкани да си тръгва.
Сякаш изблъскан от недоволния поглед на управителя, който се опитваше да пробие дупка в гърба му, Пол залитна към най-близката тоалетна, като се кикотеше неудържимо и без никакво съжаление се принуди да повърне. Вдигайки глава над мивката няколко секунди по-късно, изпита страх да се погледне в огледалото, ала все пак го направи. Видяното не го изненада. Потен мъж. Ухилен невменяем идиот.
Седна на една табуретка и си даде достатъчно време, за да се възстанови, като нещастно наблюдаваше нощните похождения на събратята му комарджии. По-късно си изплакна лицето и се върна весел в казиното, където всичко си бе възвърнало нормалното състояние.
Без да спира да се ругае, се обърна и се качи в колата си. Пое директно към дома на Нина на улица „Кълоу“. След първото леко почукване Боб веднага отвори.
— Сега е неделя сутринта — каза Боб, като примигваше и се опитваше да го види по-добре в мрачината. — И е доста рано, нали? — въпреки ранния час той беше вчесан и измит.
— Позна — каза Пол. — Майка ти вкъщи ли си е?
— Спи, както може да се предположи. — Наведе се да погали Хичкок. — Работи до късно вечерта.
— Някаква идея кога ще стане?
— Не. Защо не я изчакаш тук?
— Благодаря.
— Ще направя кафе — предложи несигурно Боб и тръгна към кухненската маса.
Върху нея до празната опаковка от мляко бяха подредени безброй правилни квадратчета от царевични пръчици.
— Чакай, дай на мен. — Пол се разтърси в шкафа и накрая събра инструментариума на Нина. — Ти искаш ли?