Очите на Боб леко се разшириха.
— Разбира се. — Тонът му беше естествен.
След като измери дозата кафе с една чаена лъжичка, Пол я изсипа във филтърната фунийка и се наслади на аромата на топлата вода, заляла ароматното черно кафе. Продължи издирванията си по шкафовете и откри захарта. Сипа малко в чашата на Боб заедно с половин лъжица сметана, която откри в хладилника.
— Отдавна ли си станал?
Боб кимна.
— Не можеш да спиш, така ли?
Той тръсна глава.
— И аз не мога. Кошмари — призна си Пол. — Неща, които те връхлитат и от тях получаваш сърбежи по цяла нощ.
— Засмя се и след минута Боб се присъедини със собствения си сух смях.
— И при мен е така.
Обърнат гърбом, Пол добави малко течен шоколад към кафето в чашата на Боб. Подаде му я. Боб предпазливо отпи.
— Мм — възкликна изненадан той. — Не знаех, че кафето може да е толкова вкусно.
— Тайна рецепта.
Те пиха кафето си в мир и спокойствие, докато мракът отвън просветляваше.
— Какви са твоите кошмари? — попита Боб. — Не си длъжен да ми казваш, но… има ли нещо, което да те плаши и да ти се случва отново и отново?
— Моите кошмари? — попита на свой ред Пол замислен. — Превръщам се в гущер.
— Звучи смешно.
— Повярвай ми, не е.
— Не знаех, че възрастните имат лоши сънища.
— Имаме.
Боб пъхна пръст в чашата и облиза утайката от него.
— В съня ми някой се опитва да влезе в къщата. Някой, който иска да убие мен и майка ми. Знам, че е там, пред къщата, в гората. Мога да го чуя, но не го виждам. Започвам да го търся, имам чувството, че непрестанно е точно до мен. Има нож. Чувам го как се приближава. Ужасявам се и се опитвам да изкрещя, но от устата ми не излиза никакъв звук. Той се приближава… след това се събуждам и е все едно, че съм умрял или нещо подобно. Толкова ми е зле.
— Звучи ужасно.
— Така е — кимна момчето.
— Затова ли си станал толкова рано в неделя сутрин?
— Точно така.
— И ти не си длъжен да ми казваш, но… отскоро ли са тези твои сънища?
— Да.
— От нощта, когато отиде при Ники? Нали се сещаш, нощта, когато онзи мъж те гонеше.
Боб го изгледа учудено.
— Не. Отпреди. От миналата есен. След като… знаеш. Сънищата започнаха веднага щом той умря.
Защо ли се изненадваше, че Боб не е забравил най-ужасното преживяване в краткия си живот? Това, че Нина е успяла да изгради защитна стена, не означава, че синът й има същия талант.
— Казвал ли си на майка си?
— Какво може да направи тя? Типът уби нейния съпруг. За нея е още по-зле. Буди се посред нощ и я чувам как обикаля къщата в кръг.
— Така ли прави? А ти се будиш преди изгрев слънце.
Значи като станеш, идваш тук и строиш градове от царевични пръчки.
— Не мога да гледам телевизия, защото ще събудя мама. Те не го заловиха и никога няма да успеят. Някой ден ще се върне и ще се опита да ни убие. Затова двамата с Хичкок стоим на пост.
Пол стана и си наля още една чаша кафе. Езерните птици, по-музикални от гларусите край неговия апартамент, вече се разбуждаха и започваха утринния си хорал. По-добре от всеки друг оркестър, помисли си той. Стоят си отвън, пеят и се молят по-шумно от който и да е католик в тази ранна сутрин.
— Има нещо, което искам да ти кажа, Боб, но ти не бива да го издаваш никому, разбираш ли ме?
— Какво?
— Можеш ли да пазиш тайна?
— Според мама ставам експерт.
Пол реши да приеме твърдението.
— Онзи човек… пред вратата. Лошият. Знаеш кого имам предвид. Истинският.
Боб се поколеба и в него се поведе борба между уязвимото дете и непобедимия тийнейджър герой. Момчето победи.
— Да — меко каза Боб. Пол едва го дочу, но след това той продължи по-високо и твърдо: — Онзи, който го направи. Който се опита да ни убие. Когото сънувам.
— Добре, сега ще ти кажа нещо, но не бива да казваш никому, нито на чичо Мат, нито на леля Андрея, нито на Трой… на никого никога, става ли?
— А на мама?
— Най-малко на нея.
— Не обичам да крия неща от мама.
— Тя не бива да го узнае. Никога.
— И защо?
— Защото… майка ти е служител в съда. Може да се почувства длъжна да предприеме нещо. Това може да й навреди. Като пазиш тайната, ти не й даваш възможност да си навлече неприятности.
Любопитството победи съмнението.
— Добре — съгласи се Боб. — Няма да кажа нищо.
— Обещаваш ли ми?
— Кълна се.
— Добре. Слушай, Боб. Лошият никога, никога повече няма да се завърне. Не го казвам просто да те успокоя, не ти пробутвам лайняни лъжи. — Пол използва нарочно този език, за да разбере Боб, че към него се обръщат като към голям човек и му поверяват сериозна информация. — Той никога няма да се върне. Той не е някъде из горите и вече не дебне удобен случай да се нахвърли върху теб и майка ти. Вие сте в безопасност. Не си губи и секунда от времето в тревоги дали копелето няма да ви преследва отново. Няма. Не може. Схвана ли? Не може! Имаш ми думата.