— Много ме интересува онова телефонно обаждане в нощта на смъртта му. — Описанието на Ники за смъртта му е много странно. От широка усмивка до безнадеждно отчаяние. Бих си помислила, че са го информирали за смъртта на Крис, ако не знаех, че самолетът още е бил във въздуха по времето, когато Ники е надничала в къщата му.
— Няма да е лесно да разберем кой се е обаждал, тъй като на телефонните разпечатки разговорът ще липсва. Него са го търсили.
— И на мен така ми се струва. Как мина при Бет? Все още не съм получила писмения ти доклад.
Той я осведоми за сцената, на която бе станал свидетел.
— Знаех си, че е прекалено съвършен, за да е истински.
— Е, поне е човек. Бях започнал да се съмнявам.
— Мислиш ли си, че си го е изкарал на Сайкс?
— Просто не знам. Прилича ми на великия Гетсби, ефимерен и фалшив. Но не мога да си го представя движен от онези чувства, които могат да накарат един човек да размаха самурайски меч и да убива. Ако се вярва на Бет, просто има голяма уста.
— Какво мислиш за Бет?
— Харесва ми, но вече видях толкова много красиви жени, че престанаха да ми действат. Бет е по-умна от Дария, по-задълбочена и въпреки че искрено скърби, много внимава какво казва. Твърди, че Дария не й е признала, че е била в къщата през нощта на убийството. Не ми разказа много неща за брака си, но съм напълно уверен, че не е била особено близка със Сайкс. Но трябва да е била влюбена в момчето.
— Как се чувстваш? Боли ли те кракът?
— Ще е в гипс още един месец. Трябва да правя упражнения и да го пазя. Но болката вече е сведена до глухо недоволно ръмжене.
— Добре. Върна се по-рано, отколкото очаквах. Не спомена ли, че се връщаш в понеделник?
— Аха.
— Пол?
— Да?
— Нищо.
— Има проблем ли?
Тя не отговори.
— Защо ме гледаш така? — попита Пол. — Какво съм направил?
— Забрави.
— Нали знаеш, че най-лошото нещо, което можеш да ми причиниш, е да ме разпалиш и после да ме оставиш да се мъча.
— Съжалявам. Просто чувствам стреса… от всичко това.
— Защо не се охладиш малко? Порадвай се на пейзажа — посъветва я Пол и пусна радиото.
— Значи отиваме някъде на север към Уинимука, нали? — попита Тим Сайз, като се качваше в колата.
Беше ги очаквал пред джипа си край паркинга на Невадския университет. Носеше сламена шапка, кожени ботуши, джинси и бе нарамил тежка раница.
Нина се прехвърли от шосе 80 към шосе 395, а Пол обясняваше:
— Търсим точно определен парцел, собственост на едно приятелче, Денис Ранкин, антисоциален тип според всички свидетелства. Искаме да говорим с него. Имаме геоложка карта, по която да се ориентираме, въпреки че не е особено точна. Искаме да ни помогнете.
— Проста задача.
— Надяваме се да ни кажете дали е възможно някой да е направил удар и да е открил находище от черни огнени опали в съседния парцел.
— Знаех си, че няма да е толкова просто. Какво имате предвид под съседния парцел?
— Парцелът му е до едно имение от четирийсет акра, към което проявяваме огромен интерес.
— И имаме позволение да нахлуем в този съседен парцел с лопата и кирка, така ли?
— В съседното имение, да — отвърна Нина. Дария й беше дала съгласието си, твърдейки, че сестра й също няма да има нищо против и ще поговори с нея. — В мястото на Ранкин — не. Не очаквам да се държи приятелски с нас. Даже може да се окаже опасен.
— Бас държа, че в Детройт никога не са виждали такъв път.
Когато Тим се окова в предпазния колан, Пол даде газ.
Пътеката беше толкова тясна, че храстите дращеха по бронята и оставяха следи по боята. Нина твърдо беше решила да не обелва и дума от страх да не си прехапе езика. На най-стръмните участъци тя се облягаше назад и си затваряше очите — не искаше да гледа, изпитваше дълбоко съмнение, че Пол и храброто бронко ще ги отведат живи до целта. Седем-осем километра не отнемат много време по обикновено шосе. Ала по тесния планински път това траеше цяла вечност.
Накрая Пол спря бронкото. Постепенно се бяха изкачили на едно високо плато, над което бе надвиснала не особено впечатляваща планинска верига. Нина можеше да забележи ерозиралите от вятъра каменни пътеки, които водеха до по-високи изолирани долини. Сигурно бе пълно с пещери и каньони. Никъде нищо не помръдваше освен неуморимия ветрец, който ги спасяваше от непоносимата горещина.
Излязоха и се загледаха в посоката, откъдето бяха дошли. Долината беше като дълго тясно плато, чиито краища се виждаха отчетливо в сухия въздух, както и половината щат Невада, ширнал се пред тях, като снимка от спътник. Нина си намаза лицето и ръцете с крем срещу слънце и сложи шапка с широка периферия. Пол глътна няколко хапчета и отпи вода. Тим нарами раницата.