— Само една секунда да се оправя с това — тя размаха кутийката с антисептик, която откри в раницата на Тим. — Той кърви.
— Значи вие сте били в гората зад къщата на Никол Зак преди няколко дена, нали? — попита го Пол. — Имам пред вид, освен ако в Тахо не се намира друг австралиец златотърсач с интерес към опалите — нещо, което приемам за малко вероятно, не мислите ли?
Докато той говореше, Нина полагаше невъзмутимо грижи за Тим, но водеше тежка вътрешна битка. Всичко, за което си мислеше, бе: Ранкин можеше да нарани Боб. Гневът й извираше, направо я заслепяваше. Гореше отвътре, потеше се, но си налагаше внимателно да превързва крака на Тим с надеждата, че това ще я успокои.
Пол продължаваше:
— Ръката ти изглежда доста зле, Ранкин. Жената с пушката ли те одраска? Сигурно те е боляло.
С все още вдигната кирка Ранкин рефлексивно приближи ръцете си до тялото.
Пол пъхна ръка в джоба. Нина беше виждала тази тактика и преди. Това сякаш намаляваше силите му наполовина, но винаги оставаше под контрол. Докато Ранкин говореше, Пол се навеждаше леко към него, усмихнат, със заинтригувано изражение, сякаш очакваше да чуе радостна вест от служителя в банката си. Ранкин обаче не подценяваше Пол.
— Извади ръцете си, искам да ги виждам! — нареди му той.
Пол се подчини и разпери пръсти, за да може Ранкин да се убеди, че не замисля нищо лошо.
— Значи си искал да откраднеш опалите, така ли?
— Не съм крадец! — изръмжа той. — Ако преследвам нещо, то първо на първо си е мое.
— Как може да са твои опалите? Сам ли ги изкопа?
— Може и да съм ги изкопал. Може и да са ми били обещани.
— Сайкс ти ги е обещал, нали? Прочел си, че е убит, а Ники Зак е била там. Решил си, че тя ги е взела, нали?
— Никому нищо лошо не съм направил. Гората зад къщата е общинска собственост, а жената с пушката трябва да я затворят в лудницата.
Пол пропусна това без коментар.
— Всъщност откъде Сайкс има опалите? Той не е миньор. — Пол извади едно камъче от обувката си. — Но ти си. Затова нека да приемем, че ти си открил опалите. Колкото да поддържаме разговора, става ли? Те са принадлежали на Сайкс, защото си ги открил в парцел, за който си мислил, че му принадлежи. Да оставим настрана факта, че си копал в чужд парцел. Ти веднага си му ги занесъл. Това е действие на достоен и честен мъж. — Ранкин кимна и го погледна с любопитство. — После каза, че той ти е обещал да ти ги върне. В замяна на нещо, нали? Да вадиш опалите от неговия парцел, така ли?
— Дори не си близо. Нямаше никаква сделка — намръщи се Ранкин.
Пол замахна към някаква муха.
— Така че каква е била сделката?
Ранкин огледа Пол, Нина и Тим. Очевидно ги прецени като група гражданчета, излезли на разходка под жестокото слънце без оръжия и с незаплашително поведение… каквото и да бе видял в тях, този път реши да отговори:
— Сделката беше да не копая за опалите.
Пол изглеждаше като хванат в крачка.
— Да не копаеш опалите?
— Той ми плати да стоя далеч от парцела и да си държа устата затворена.
— Значи после е отказал да ти плати и затова сте се карали в „Прайз“?
— Отново грешиш. Той задържа опалите няколко месеца, за да е сигурен, че няма да кажа на никого за удара. Просто беше разсеян от онзи меч и затова не успя да ми ги върне.
— Но в това няма смисъл. Моля те, помогни ми. Вие сте се карали.
— Това беше, след като открих…
— Какво?
— Нищо. Не съм убил доктора и не съм нарушил никакви закони. Това по мое мнение изчерпва работата ми с вас за днес.
— Но вие за малко не сте се сбили — настоя Пол. — И не искаш да кажеш защо. Това поражда много въпроси около теб.
Нина се изправи и застана пред Ранкин с ръце на кръста.
— Нина! — извика й предупредително Пол.
Тя не му обърна внимание.
— Ти преследва моя син в гората — твърдо каза тя, втренчена в Ранкин. — Уплаши го до смърт. Щеше да го нараниш.
Спомни си онази нощ, мириса на влажните листа, как туптеше сърцето на Боб, когато най-сетне се прегърнаха. Представи си го тичащ в непрогледния мрак между дърветата и това я ослепи за ярката светлина около тях. Пред себе си виждаше само лицето на Боб, когато най-сетне се прибраха вкъщи, новото мрачно петно в очите му, което си стоеше там и досега.
Ранкин я погледна и избухна в шумен смях, подобен на лай.
— Значи онова е било твоят син? Малкото хилаво педерастче?
Тя можеше да различи всяка пора по лицето му, гъстите вежди и мръсотията по врата му.
— Това е за теб — каза Нина. Тя му подаде предварително изготвената от съда призовка.
Той я пое.
— И това. — Ръката на Нина се върна назад и мълниеносно се стрелна към Ранкин, преди Пол да успее да я спре. Юмрукът й се стовари с такава сила в мръсната му физиономия, че той залитна. Бърз като скорпион, той скочи към нея, вдигна високо над себе си кирката, готов да… Пол грабна Нина и я изтегли далеч от нея.