— Може би ще успея да ви помогна — каза тя, като с усилие на волята потискаше странната възбуда, обхванала я от перспективата да се заеме със случая. — Но трябва още да разговаряме. — Оставаше и въпросът с парите. Нина Рейли не можеше да си позволи да поеме случай с убийство безплатно. — Ще поговоря с Никол преди изслушването утре и ще отстоявам нейната страна. Ако не поема случая, най-малкото ще мога да й дам някакъв съвет. — Изправи се, опитвайки се да изглежда поне наполовина грациозна в сравнение с Дария. — Обещавам ви, ще се видим на изслушването.
— Но ще можете ли сега да я изкарате от ареста?
— Процесът е в самото си начало. Тази вечер ще трябва да прекара там, но ще се обадя до Центъра за задържане да се уверя, че всичко е наред с нея.
— Знаех си, че ще се погрижите за всичко — отвърна приветливо Дария, опитвайки се да скрие разочарованието си от новината. — В тази ситуация аз съм напълно безполезна. Такъв късмет е да имаме на своя страна толкова интелигентен човек като вас!
— Едно последно нещо — спря се Нина на прага. Боб вече бе притичал до колата, за да изкара Хичкок навън, и хвърляше една пръчка към двора. — Боб спомена, че са разпитвали Никол веднага след като са прочели правата й. Казала ли е нещо важно?
Очите на Дария се стрелнаха из стаята, сякаш търсеха отговора някъде из нея.
— Боб имаше самообладанието и храбростта да й припомни, че е в правото си да мълчи, което е повече от това, което можех да сторя аз при всички тези униформи и блестящи значки, още повече, че те влязоха в стаята, сякаш им принадлежеше.
Нина се почувства като каубойка, водеща стадо от диви бизони, докато се опитваше да попречи на Дария да се отклонява.
— Тя спомена ли нещо?
— Слава богу, бедното дете бе достатъчно умно да не признае нищо. Но положението е лошо. Някой е казал на полицията, че са я видели онази нощ там.
ГЛАВА 3
Малко преди обед Нина приключи с явяването си пред Върховния съд в Тахо и потегли с колата надолу по планинския склон, за да се срещне с Никол Зак. По-плътният въздух я замая веднага щом слезе с около хиляда метра надолу. Богатите миризми на земя заедно с яркия аквамаринов цвят на небето и свободата на открития път, който се бе ширнал под розовеещата слънчева светлина на пролетта, й действаха упояващо.
Настроението й се върна обратно на земята едва когато се озова сред грозния претоварен трафик. Успя да паркира на едно свободно място край улицата и пеша измина карето, което й оставаше до целта.
Центърът за задържане на малолетни в Плейсървил не беше някакъв ужас като в затворническите драми по телевизията, но не беше и кухнята на мама. Децата, които бродеха наоколо, се държаха като група гимназисти, които в междучасието се прехвърлят от един кабинет в друг, шегувайки се и дразнейки се един друг. Дори охраната изглеждаше, сякаш не си дава много зор. Не за пръв път Нина се замисли как хората често успяват да удавят в баналност дори и най-отчаяната ситуация.
По телевизията в общата дневна стая една блондинка през сълзи си признаваше бременността от някакво женено приятелче. В ъгъла видя изтърбушен диван, на който две момичета хипнотизирано се бяха втренчили в сапунената опера. Високите прозорци даряваха стаята само с оскъдна порция светлина от яркия ден отвън. Тъжната картина се допълваше от няколко неподредени алуминиеви стола.
Никол се появи от коридора и Нина се изправи.
— Здравей, Никол, получи ли съобщението ми?
— Здравей. Предадоха ми го тази сутрин.
Момичето седна. Държеше гърба си изправен, краката — здраво стъпили на земята, брадичката — вирната. Тя беше много крехка, много бледа и изглеждаше по-малка за своите шестнайсет години. Носеше черни дънки и черна тениска с хаотичен и неразбираем надпис. Кичурите кестенява коса свободно падаха надолу и скриваха голяма част от лицето й. Нина долови нещо от грациозността на майка й Дария в начина, по който тя разсеяно вдигна ръка и отметна косата зад едното си ухо. Изучаваше момичето и се опитваше да разбере какво привлекателно намира Боб в нейното ъгловато дребно личице. Накрая реши, че трябва да са волевите й кафяви очи, сега настоятелно взиращи се в нея самата, които на моменти блясваха в златисто от не особено добре потиснат гняв.
— Как се държат с теб?
— Добре.
— Майка ти успя ли да те види?
— Дойде тази сутрин. Значи ти си майката на Боб. Трябваше веднага да се досетя. Той изглежда като теб, само косата му е много по-тъмна.
— Боб ми каза да ти предам поздрави.
— Аха, поздрави и от мен.
Нина си пое дъх. Момичето гледаше към земята. Изглежда, не я бе обхванал непреодолимият порив да говори, както често се случваше с новите арестанти.