— Забавление? — сви рамене Дейвис, очевидно раздразнен. — Не харесваше този предмет по неизвестна причина, а не харесваше и това, че Пол е открил единственото нещо, което не се вписваше в теорията му. — Преди полета вътрешността на самолета е била идеално почистена. Всички други нефункционални предмети са били притежание на Кристофър Сайкс — чанта, клетъчен телефон, слънчеви очила, бейзболна шапка. Така и не разбрахме какво прави тази топка под седалката на пътника. Ако откриете, обадете ми се.
Значи Дейвис все пак попадаше в редовете на търсачите на истината.
— Благодаря — рече Пол. — Видях достатъчно.
Щом се върнаха на паркинга в Карсън Сити, Дейвис се обърна към него:
— Когато видиш парчетата, чак тогава осъзнаваш, че двама души са загинали. Като видиш в какво са се превърнали, иска ти се да направиш нещо и да предотвратиш подобни нещастия. След това се връщаш във Вашингтон и седиш няколко седмици. После идва следващото обаждане в полунощ. Не съм тук, за да прикривам истината. Ако вие и вашите експерти откриете нещо, моля, незабавно ми се обадете.
Подаде на Пол визитката си. Ръкуваха се.
Обади се от уличен телефон в Карсън Сити. Това му дойде добре след разорителните обаждания по клетъчния.
— Джинджър? Тук е Пол ван Уегънър.
— Здравей, Пол. Току-що се върнах от лабораторията.
— Изпращам ти по „Еър експрес“ едни предмети. Два предмета. Единият е метален. Представлява филтриращ екран за авиационно гориво. Направи всички химични тестове, които са възможни. Търся замърсители.
— Какъв вид замърсители?
— Нямам представа.
— Трябва да ми дадеш някаква насока. Намекни нещо. Иначе няма да мога да заспя от напрежение.
— Не мога да помогна с много… освен… виж, потърси свидетелства за наличие на вода.
— Вода? Ела да си го вземеш след пет минути.
— Знам, знам. Този филтър е бил в резервоар по време на самолетна катастрофа. После е бил обхванат от пламъци. Пълна развалина е.
— Добре, да търся доказателства за наличие на вода в смачкан, изсушен филтър. За какви други малки чудеса ще ме помолиш?
— Пращам ти и една малка топка. Накарай я да проговори и да обясни предназначението си и откъде се е взела. — В този момент се сети къде е виждал подобни топки. В стаята на Дейв Льоблан. Може би Кристофър Сайкс е видял една от тях в хангара и я е взел? Както бе предположил Дейвис. Просто защото му е попаднала пред очите и си е играл с нея.
— Къде си я намерил?
— Под едната седалка на разбития самолет. Искам да знам защо. Ти си експертът, обади ми се, като откриеш отговора.
— Не мога да го направя моментално, Пол. Разбираш ли? Ти ме караш да правя тестове за всичко.
— Знам. Сигурно няма да откриеш нищо.
— Ако там има нещо, ще го открия. Друго?
— И още нещо, Джинджър, какво й става на Нина?
— А?
— През последните няколко дена се държи странно с мен. Сякаш съм я разстроил с нещо.
— Не мога да разбера защо искаш съвет от мен за собствения си любовен живот. Мога да ти кажа само, че преди сбирката бяхме заедно пред умивалника и се вчесвахме. Тя каза нещо за теб.
— Какво?
— Изглеждаше толкова тъжна, че я попитах дали мисли за покойния си съпруг, а тя отговори, че мисли за теб.
— Аха.
— Трябва да тръгвам.
Все едно го бяха ударили. Детето й е разказало всичко, помисли си Пол. Не биваше нищо да му казвам. Докато обмисляше какво значи това, в ума му преминаваха като на филмова лента образи на Нина — голите й крака върху бюрото, как се разхожда, лицето й, порозовяло от вятъра, как плува, дългата й коса, разляна като лилия зад нея.
Това вече беше окончателният край.
Всъщност почувства облекчение. Всичко, което трябваше да направи, бе да чака тя да заговори.
ГЛАВА 25
— Областният съд на Ел Дорадо обявява сесията за открита в присъствието на негова чест съдия Флахърти — обяви пълномощникът Кимура, който заместваше обичайния пристав на Флахърти.
— Заявявам своето присъствие — каза Флахърти.
Розовеещата му кожа бе хванала лек тен, а около него се носеше неофициална лятна атмосфера. Въпреки че често започваше така, бързата смяна на настроението му си беше негова запазена марка. Всеизвестно бе, че често успяваше да побърка за нула време и защитата, и обвинението, и съдебните заседатели, както се шегуваха чиновниците в съда. Белоглав и закръглен, приличаше на весел стар елф в свежата юлска сутрин. Нина подозираше, че той нарочно култивираше този ефект.
— Хенри Макфарланд, представляващ народа, ваша чест.
Хенри приличаше на котка, която е погълнала нещо много по-голямо от канарчето. Какво ли бе замислил? Не беше известен с потайността си. Това я правеше още по-нервна.