— Пол каза веднага да му се обадиш, когато излезеш — осведоми я Дария. — И Сенди се опитваше да се свърже с теб.
— Но нямам време… добре.
Бързо отиде до телефона на долния етаж и се обади на клетъчния телефон на Пол. Той веднага отговори.
— Имам следа — обясни той. — Редовно обядва в „Кантина“ на „Емералд бей роуд“.
— На какво разстояние сте от там?
— На няколко километра.
— Има ли задръствания?
— Успокой се, Нина. Ще го доведем веднага щом можем.
Трябваше да помисли. Нямаше време да се обади на Сенди. Погледна часовника си. Оставаха й две минути.
Показанията на Луис щяха да отпаднат. Показанията на Дитмар щяха да отпаднат. Препускаше бясно и вече беше постигнала целта, за която бе поискала изслушването. Обвинението в углавно престъпление щеше да бъде свалено.
Останалото беше въздушна кула, за да се прикрие фактът, че Ники е взела опалите. Дали все още имаше задължението като служител в съда да предаде опалите? Те щяха да инкриминират Ники! Дали имаше смисъл, след като вече не съществуваше компетентно свидетелство, че Ники е била в дома на Бил Сайкс през нощта на убийството?
Не знаеше. Беше разговаряла с експерт по съдебната етика и той бе заявил, че предаването на опалите ще е най-разумното решение. След като огледа стратегията й като експерт, той каза да, ще бъде добре, ако принадлежат на майката на обвиняемата, и не, няма да е добре, ако съдията погледне на нещата от друга страна. Затова бе решила да ги извади на бял свят днес, като в същото време обясни съществуването им.
Но сега… сега какво?
Предварително изготвените планове имаха тенденцията да се разпадат в съдебната зала. Нещата се променяха, а тя трябваше да реагира на всяка промяна в ситуацията.
Намаза с червило устните си и приглади дрехите си. Няма да каже на съдията, че опалите са в нейния офис. Нямаше да призове Ранкин, Тим и всички останали, които трябваше да докажат, че Ники има право над тях. Щеше да премълчи.
Основното й задължение бе да защитава клиента си. Ники можеше да попадне в беда, ако покаже скъпоценните камъни.
Нека опалите спят.
ГЛАВА 26
Пълномощникът Кимура ги подкани да влязат в съдебната зала. Флахърти тъкмо беше заел мястото си, погледна часовника на стената. Беше три и десет.
— Ваша чест — започна Хенри. Би трябвало да е отчаян, разстроен, защо имаше това победоносно изражение? Какво се готвеше да сервира пред съда?
— Кажете?
— Прокуратурата беше нечестно изненадана от показанията на госпожа Гарибалди.
— Възможно е, но защитата ни направи ценна услуга, като обърна внимание на дефекта в нейните показания.
— Да, но…
Влезе Барбара Банинг и се приближи до Хенри. Подаде му някакви документи и погледна през рамо към Нина. Добре, че хората не можеха да убиват с поглед.
Хенри ги грабна нетърпеливо и прочете най-горния лист. По лицето му се изписа триумф и той разкриви чертите му. Ох, ох, помисли си Нина, каквото има да става, сега ще се започне.
— Ако това ще направи удоволствие на съда — каза Хенри, — трябва да съобщя, че имаме ново развитие. Около три часа днес офисът на Нина Рейли бе посетен от полиция с официална заповед и разрешение за обиск, основано на информацията от лицето Денис Ранкин. Според нашия информатор госпожа Рейли е станала притежател на няколко ценни скъпоценни камъка, които господин Ранкин е дал на Уилям Сайкс няколко дена преди убийството. Според информатора ни тези камъни са предадени на госпожа Рейли от обвиняемата Никол Зак…
— Какво? — Трябваше да запази спокойствие, трябваше да мисли.
Един униформен полицай пристъпи напред до Барбара и подаде на Хенри малка торбичка от кадифе. Той бързо я отнесе до банката на съдията. Осветлението в съдебната стая свърши добра работа и камъните заблестяха.
Синьо, лавандулово, виолетово — магическа светлина се разля по лицето на Флахърти. Той се приведе напред, за да ги разгледа по-добре. Цветът на лицето му започна да се променя, а Нина го наблюдаваше с растящо неудобство. Флахърти беше преминал в режим на изстрелване на балистични ракети.
— Взели сте ги от сейфа на госпожа Рейли? — извика той към ченгето.
— Да сър.
— Госпожо Рейли, веднага елате тук!
Подчини се. Така направиха Хенри и Барбара.
— Откъде взехте тези неща?
— От обвиняемата, ваша чест.
— Кога?
— Преди две седмици и половина.
— Възпрепятствате официалното разследване! — извика Хенри.
— Защо не сте ги предали като улики?
— Не ги сметнах за улики.
Флахърти се намръщи като бог, канещ се да разтопи полярните шапки и да предизвика потоп. Сега беше станал непоносим — ужасяващо, жестоко, непримиримо присъствие. Беше чувала, че изпада в подобни състояния, но не ги беше виждала досега. Отстъпи крачка назад.