— Отиваш в затвора! — отсече той, а устата на Барбара се разкриви.
— Мога да докажа, че опалите принадлежат на обвиняемата.
— Отиваш в затвора! — повтори гръмовержецът. Трудно бе да се противоречи на абсолютната решимост в гласа му.
— Мога да го докажа! Имам свидетели.
Флахърти я погледна като нещо, което лази по килима нощем. Погледна и часовника.
— Сега е три и петнайсет. В четири и половина ще влезете в ареста на пристава за пренебрежение към съда.
— Спри, Уиш, остави ме да карам аз — предложи Пол.
— Нали каза, че бързаме! Но така или иначе няма къде да се спре, така че просто трябва да продължа. Ще мина през разклона, без да чакам половин час за зелена светлина.
Беше си истина. Колоната по шосе 89 вече приближаваше разклона, а те не искаха да се забиват в дясното платно, защото нямаше да успеят да се престроят.
— Освен това въобще не си сигурен, че типът е там. Три квитанции. Това е нищо.
— Той ще е там. — Наистина се надяваше на чудо.
— Ако бях на негово място — каза Уиш, като изпревари един бавен джип отдясно и наруши седемнайсетото или осемнайсетото правило от закона за движение по пътищата, — днес щях да се излежавам на плажа.
Пол си помисли, че май предпочиташе Уиш действително да е някъде на плаж, но беше паднал в капан и докато младежът караше, най-разумното бе да си седи търпелив и да се моли на вселената да не му се случи нищо лошо. Отвори очи и видя, че почти са пристигнали.
— Добре се справяш, Уиш — каза той, готов да изскочи навън.
Неочакваната похвала моментално изкара Уиш извън релсите. Огромен камион усети колебанието му и нагло го надмина, а после веднага намали скоростта и започна да пълзи.
Досега според разбиранията на Пол Уиш беше карал рисковано, но не и с голяма скорост. Очевидно предизвикателството му беше дошло прекалено, както се бе случило и с Пол в Лос Анджелис.
— Яж ми праха, уонкър! — изрева Уиш.
Следващите няколко километра летяха и се приземиха право на паркинга пред „Кантина“.
— Уонкър? — попита Пол, като отвори вратата.
— В края на лятото миналата година едни приятели от западния бряг приемаха туристи. Пред вратата бяха сложили голям плакат „Вижте се бе, уонкъри“. Звучи като обида. Чудя се какво ли значи.
Пол си помисли, че обидата е хумористична, но силна, като се вземе предвид, че туристите прехранват тамошното население, ала нямаше време да светне Уиш по въпроса. Затича се към ресторанта, отвори вратата и погледна вътре.
Слава богу, слава на каквото и да е. Там седеше Денис Ранкин и точно се опитваше да махне брадата си, застанала на пътя между вилицата и устата му.
— Един от свидетелите, призован да даде показания, в този момент е… е…
— Говорете, защитник! — изрева Флахърти. — Всички горим от нетърпение да ни говорите.
— … е… — но изречението й беше прекъснато от появата на Пол и Денис Ранкин — … пристигнал — довърши лъчезарно тя. — Призовавам Денис Ранкин.
Ранкин изглеждаше решително неподготвен за случващото му се. Застана на свидетелското място.
— Името ви? — попита писарят.
Ранкин си каза името. Извади кърпичка и усилено започна да изтрива едно петно от маскировъчната си риза, демонстрирайки с какво нежелание присъства на сцената.
— Не сте доброволно тук, господин Ранкин, нали? — започна тя.
— Имах късмет, че се появи някой да ми напомни за призовката. Някак си ми се бе изплъзнало от ума.
— Смятате ли се за нещо като експерт по опалите, геологията и миньорството на опали?
Ранкин я погледна изненадано. Тя му задаваше разумни въпроси с разумен тон. Може би си мислеше, че е решила да го натопи за нещо. Щеше определено да й достави удоволствие, след като именно той бе насъскал ченгетата да претърсят офиса й.
— Работех за Кубър-Педи повече години, отколкото мога да преброя. Израснах около миньорите. Имам сертификат като гемолог. Чета много, но слушам още повече. Убеден съм, че знам несравнимо повече за скъпоценните камъни от всеки друг в тази стая.
— Разкажете ми, господин Ранкин — продължи Нина, като скръсти ръце и се приближи малко напред, — за вашата миньорска дейност в Северна Невада. Колко време сте издирвали ценни минерали в този щат?
— Осем години.
— Вашата земя е в съседство с парцел, за който сте мислели, че е собственост на Уилям Сайкс, нали?
— Да. В началото на парцела има табелка, където присъства името Сайкс и адрес в Саут Лейк Тахо.
— Напоследък сте се свързали с Уилям Сайкс заради неговата земя, нали?