— Нека да си кажем нещо направо, Ники — сряза я Нина. — Може би говориш по този начин на много хора, даже и на майка си, но с мен няма да стане. Ако не се стегнеш и не се държиш прилично, ще те напусна. Искаш ли да те оставя?
— Не.
Този път звучеше неуверено. Ники отново се загледа в пода. По носа й се стече една сълза, задържа се там за момент, но тя рязко тръсна глава и я изтри.
— Добре. Разкажи ми какво се случи в събота през нощта. Наистина ли ходи до своя чичо?
— Да — отбранително.
— Как се добра дотам?
— С лодка.
— Защо?
— Отидох да взема нещо наше си.
— Нещо, което принадлежи на теб и на Дария?
— Ъхъ.
— Отишла си там, за да крадеш?
— Не да крада.
— Тогава защо?
— Отидох да взема нещо.
— Какво?
— Не е ваша работа. Държа се прилично. Просто няма да отговоря на този въпрос, става ли?
Нина направи пауза, след това се впусна в стандартните обяснения за привилегированите взаимоотношения между адвокат и клиент, но Ники просто поклати отрицателно глава. Нина трябваше отново да призове на помощ онзи бог на търпеливостта, към когото се обръщаше напоследък при разговорите си с Боб.
— Взе ли нещо от там?
— Няма да кажа.
— Ако ще бъда твой защитник, трябва да ми имаш доверие и да ми кажеш истината.
— А вие ще ме представлявате ли? — попита Ники. — Досега не сте го казали направо.
— Ти със сигурност се нуждаеш от помощ. Днес съм тук, за да ти помогна, но все още нямаме никакво друго споразумение за по-късно.
— Естествено, че имам нужда от помощ, няма спор.
— Ще трябва да поговоря с майка ти и за пари.
— Тя няма никакви. Това решава въпроса, нали? — помръкна момичето.
— Вероятно — отвърна Нина. — Работя сама, Ники. Имам малък офис на булеварда „Езерото Тахо“ и също не съм от богато семейство. Трябва да се грижа за Боб. Въпросът е не само в парите, които би трябвало да взема за твоя случай. Той би заел голяма част от работното ми време за неопределено бъдеще напред.
Лицето на Ники се напрегна. Нина разбра, че й се иска да я помоли да поеме случая въпреки всичко, но момичето се въздържа.
— Ще ви се доверя, когато ме убедите, че мога да ви имам доверие. Не познавам много възрастни, на които може да се опре човек.
Нина си помисли за Дария, за баща й, който ги бе напуснал, за мизерията в техния дом и за едно момиче, което познаваше преди много години, затова реши да не зачеква повече темата.
— Добре, продължи с историята.
— Чичо Бил си беше вкъщи. Гледах иззад храстите до басейна. Той беше в кабинета си. Звънецът на външната врата звънна и той отиде да отвори.
— Ти влезе ли в кабинета?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Казах, не. Свърших си моята си работа и се прибрах в къщи.
— Какво трябва да означава това, Ники?
— Не мога да ви осветля по този въпрос — отвърна момичето с преувеличена загриженост в гласа.
Нина си помисли: „Ако тя не иска да ми съдейства, длъжна съм да напусна.“ За момент се усети, че изучава момичето, нейните раздърпани дрехи, общата атмосфера на запуснатост, гордия ъгъл на брадичката, тъжните кичури на прическата и се чуди дали да не си вземе чантата, да каже чао и да напусне завинаги това виновно създание.
Усетила, че я преценяват, Ники закри лицето си с косата, сякаш очакваше, че Нина ще напусне, и предварително се защитаваше. Ръцете й бяха отпуснати на коленете, кокалчетата бяха големи, пръстите — дълги и тънки.
Боб също бе прекарал голяма част от живота си, без да знае къде е баща му. Чудеше се дали Боб и Ники някога са разговаряли за това. Питаше се дали Боб е единственият й приятел.
— Ники? — обади се тя.
Момичето погледна нагоре, а очите й бяха лишени от надежда. Тя познаваше това изражение.
— Ти ли уби чичо си? — според нейните професори по право в никакъв случай не би трябвало да задава този въпрос. Това бе някаква перверзна учтивост между защитник и клиент — не питай, за да не принуждаваш клиента да те излъже.
Не питай, защото ако някой клиент признае вината си, губиш всички съдебни шансове. Но така или иначе често задаваше този въпрос и винаги от отговора намираше нещо, което да й помогне в изграждане на защитата.
— Не съм го направила.
— Имаш ли някаква представа кой може да го е извършил?
Дали Ники се стресна от този въпрос?
— Не — каза тя.
Лъжеше.
— Кога си го виждала за последен път преди въпросната събота?
— Преди много време. Години? Често ходех при него, когато бях малка.
Нина не можеше да разчете изражението на лицето й, но като нищо това можеше да е носталгия.
— След това престанахме. Веднъж ни нарече пепелници, боклуци искаше да каже — продължи тя. — Чух го да го казва, въпреки че не знаеше, че го подслушвам. Ние също не искахме да го знаем. Леля Бет идваше понякога, когато той бе извън града, и често взимаше със себе си Крис. Никой от двама ни нямаше брат или сестра, така че… когато бях малка, си представях, че Крис ми е брат. След това, когато Крис постъпи в частно училище в Лос Анджелис, престанах да виждам и него. — Това очевидно е било удар за нея.