— Мъжът на Дария се е казвал Никълъс Зак, нали така?
— Да. Ники е кръстена на него. Когато ги е напуснал, бил на трийсет и три. Обадих се и на Тим Сайз. Питах дали е видял в парцела място, където може да бъде заровено тяло. Той също ми посочи старата минна галерия. Не влизал вътре. Жилата била на един хълм, където съвсем наскоро е имало свличане, което я е разкрило.
Тя почака за усмивка, кимване, каквото и да е, но Пол просто гледаше право към греещото слънце над хълмовете. Щяха да се движат на изток по целия път към Уинимука, а после да завият на север.
— Не можех да направя това сама. Трябваше ми, Пол.
— Да. Така ми обясни.
— Виж, знам, че не искаше да захвърлиш всичко там. И знам, че дори Никълъс Зак наистина да е убит преди шест години с този меч, това не обяснява защо Сайкс и синът му са били убити. Но чувствам, че има връзка.
— Чувстваш. Аз не чувствам нищо подобно. Ян Сапито има пръст. Сигурен съм, че е замесена. Трябва да поговоря с нея. — Беше много различен от онзи Пол, когото познаваше. Сега беше твърд и отдалечен. Можеше да види насилието, което винаги бе усещала около него в стегнатата челюст и присвитите очи.
Трябваше да забрави за това. Не можеше да мисли за Пол и да функционира правилно.
— Мога да ти предложа и една дива идея, която току-що ми хрумна.
— Умирам от нетърпение.
— Ами ако Никълъс живее там, в пустинята? Може би се крие. Дария каза, че много обичал да ходи там.
— А какво ще кажеш за кръвта?
— Сайкс го е ранил, но не е успял да го убие. Нанесъл му е някаква неврологична повреда. А сега Никълъс е някъде из пустинята.
Пол дори не си направи труда да отговори, а стисна по-здраво волана намръщен. Продължиха в мълчание, докато не стигнаха земята на дядо Логан под дългите лъчи на следобедното слънце.
— Хей — извика Пол. Пред тях се виждаха пресни следи.
— Някой скоро е бил тук, а може би още е тук.
Но никъде не се виждаше превозно средство. Бяха стигнали до една каменна стена с малък отвор в нея.
— Оттук — каза тя. — След това стотина метра вдясно.
Консултира се със записките, които бе взела от Дария.
— Внимавай! — дръпна я Пол. — За малко да паднеш в тази дупка. Някой казвал ли ти е, че ходиш като пиянде, запивало цяла седмица?
— Някой казвал ли ти е, че си точно толкова чаровен?
Измъкна ръката си и я разтри. За секунда погледите им се кръстосаха. Пол пръв отклони своя. Продължиха да се катерят нагоре. Стигнаха до покрит с камънаци хълм.
— Мисля, че стигнахме до галерията.
Тя усети че е неспособна да помръдне.
— Върви ти.
Той огледа за около минута отвора. Беше просто една дупка, закрита от храсти и скали. Дебело парче дърво запушваше отчасти дупката. Пол застана пред него и се опита да го премести.
— Забравила съм кожените си ръкавици в колата — каза Нина. — Ох, и фенерчето ми. Ще отида да ги взема.
— Чакай, някой е бил тук съвсем скоро.
Нина бе изпълнена със съмнения, които вече изместваха сигурността, която чувстваше предишната нощ.
— Не биваше да те водя тук. Това е някаква болест. Въображението ми ме подведе. Заради мен правим неща, които разумните хора…
— Млъкни и ми помогни.
Грубостта му се оказа ефективна. Тя си затвори устата и започна да разширява заедно с него прохода. Накрая пред тях се отвори по-голяма и по-безопасна дупка.
— Фенерче — изръмжа Пол като хирург, готов да оперира. Като добра медицинска сестра тя му го подаде.
Погледнаха надолу.
— Галерията върви право надолу и след това се разклонява на два ръкава. Има стълба — каза той.
— Аз ще сляза — предложи Нина. — Кракът ти…
— Пази се — отвърна той, постави крака си на първото стъпало и пъхна слънчевите си очила в джоба. — Чакай тук. Един от нас трябва да е готов да извика помощ, ако нещо се обърка.
— Да отида ли да си взема фенерчето от колата?
— Да. Може да ни потрябва. Върви.
— Внимавай! — провикна се след него тя.
Малки вихрушки от прах заиграха около нея. Отгоре прелетя бухал. Нина тръгна към колата.
ГЛАВА 29
Пол освети вътрешността с фенерчето и подсмръкна. Под жълтия лъч играеха облаци прах. След ярката пустиня отвън имаше чувството, че е попаднал в катакомба и тоновете скала над него сякаш смазваха ниския тунел. Прахът, който вдигаше, миришеше на гнило, насечените скали бяха голи и грозни. Над и до него полуизгнили трупи поддържаха стените да не се срутят. Галерията, макар само метър и половина широка, изглеждаше дълга.
Някой беше пробил това нещо, използвайки бог знае какви инструменти под изгарящото слънце, работил е като пълен глупак за една мечта, която не го е извела до нищо освен до провал и разбити надежди. Пропилял е месеци и години и вероятно си е разсипал здравето. Тунелът беше гробница на мечти. Вече бе надживял своя създател.