Галерията се разделяше. Светлината от фенерчето се губеше в един от ръкавите. Зави наляво — посоката, която винаги избираше, ако не знаеше накъде да тръгне. Опитваше се да не докосва все по-снишаващата се стена, опипваше пътя пред себе си, стараеше се да не разстрои крехкото равновесие, запазило се сто и повече години. Подскочи, когато настъпи нещо, което се раздрънча подозрително. Ръката му се стрелна към пистолета под мишницата.
Наведе се надолу и огледа консервните кутии и старата метална лъжица, като преместваше светлината на фенерчето по тях. Ако е имало някакви етикети, вече бяха изчезнали. Лъжицата беше грубо изработена, разядена и изкривена. Сложи я в раницата си и измина още няколко метра. След това спря и насочи напред светлината. Тунелът продължаваше с лек наклон надолу и след стотина метра се разделяше на още два ръкава. Отново си избра лявото разклонение.
Погледна назад към дневната светлина. Отворът приличаше на петното в ретината, когато крушката изгори.
Заобиколи малко срутване, където гредите бяха поддали, и стигна до поредната извивка. Ако продължеше, щеше да изгуби напълно входа.
Още една извивка. Така да е. Вървя доста време. Тунелът се стесни от двете страни и скалите одираха кожата му, докато вървеше. През цялото време си мислеше да се върне назад. Кой щеше да се крие толкова надълбоко? Който и да е оставил тези следи, сигурно отдавна си е заминал.
Стомахът му се свиваше. Не обичаше затворените пространства. Удари се в една греда над него и го посипаха дървени люспи.
Спря се още веднъж, обърна светлината към стената и я прокара по тавана. Ако Бил Сайкс е крил нещо, за което не подозират, няма защо да не е тук. Студеният въздух и мракът почнаха да му оказват влияние. Колко ли щяха да издържат тези изгнили трупи? Въпреки неподвижния въздух той се обливаше в студена пот. Дишането му беше накъсано и плитко.
Вече се канеше да се предаде и да се върне, когато тунелът още веднъж се разклони. За негово удивление от по-широкия ръкав струеше бледа светлина, но в прашната мътилка не можеше да различи нищо.
Какво беше това? Звук! Косата му се изправи. Притисна се към стената, задушаваше се. Изгаси фенерчето.
Китара? Някой пред него, дълбоко под земята сред непрогледната мътилка свиреше на китара. Не можеше да види нищо, колкото и да примигваше и да присвиваше очи.
След музиката дочу и друг глас. Пеене.
Никълъс?
ГЛАВА 30
Мъж започна да припява под акомпанимента на китарата. Гласът му беше весел и младежки. Пол чуваше великолепно.
Пол дочу стенание. На този фон някой плачеше.
Още едно стенание, излязло от женски гърди.
Вече се приближаваше, а в ръката си стискаше пистолета. Какво ли прави мъжът на жената? Стенанието й звучеше като хронична мъка, не вик на болка. Така че Пол можеше да остане в сянка и да поразузнае още известно време. Тунелът се разширяваше в нещо като камера и вече забелязваше някакви аморфни фигури в другия край, но бяха неясни и той едва сега видя…
На пода на мрачната и студена каверна седеше една голяма фигура. Не, не, две фигури, едната облегната на голяма скала, подаваща се от стената, държеше китара. И жената бе облегната до него, леко приведена напред.
Мъжът пееше, а жената говореше. Бяха на поне сто и петдесет метра пред него и, изглежда, не бяха разбрали за присъствието му. Гласът повтори куплета и всяка сричка бе ясно изговорена.
— Истина е, само празнота… — промълви жената.
Мъжът не й отговори.
Дали невероятната теория на Нина е вярна и мъжът е избрал тази дупка в земята, за да се крие? Всякакви идиотски мисли се въртяха в главата му, докато се опитваше да разбере. Никълъс Зак сигурно е луд.
Дали Сайкс го е ранил непоправимо преди шест години?
Дали Никълъс не си е отмъстил със същия меч?
Това наистина ли е Зак?
Дария ли е с него?
Вратът го болеше от толкова източване. Отстъпи назад и го разтри с ръка. „А сега какво? — попита ги безмълвно той. — Защо се срещате на това мъртво място?“
Внезапно мъжът спря да пее. Пръстите му щракнаха. Пол дочу жената нежно да обяснява.