— Такова чудо е да те открия отново.
Пол мярна развети руси коси.
Ян? Това да не би да е Ян Сапито с мъжа на Дария? Цялата работа безкрайно го изнервяше и се чувстваше изпълнен с емоции, а това никак не му помагаше.
— Нямаме много време, любов моя. Тя скоро ще се появи, за да те търси. Тя се сети за това място, не аз.
Жената сигурно говори за Нина. Нина се беше обадила на Дария, за да я попита за парцела точно преди да му позвъни. Почака мъжът да отвърне. Нищо.
— Обсебен от твоето лице, обсебен от твоите целувки… ох, моя любов. Моя измамна любов. Празнота и още празнота. Ти ме обичаше, но всичко се оказа лъжа — жената говореше полуразплакано. — Ти го предизвика. Направи така, че нищо да няма значение. Вината не беше моя. Ти повика чудовището.
Пол изтръпна, сякаш образът от кошмарите му изникна в мрака пред него. Гущерът, понесъл се към него.
— Съжаляяявам — изплака тя.
Господи, помисли си Пол. Наложи си да потисне собствените си емоции и се приготви да тръгне напред.
Защо мъжът не отговаря? Работна хипотеза: толкова е ядосан, че няма намерение да приеме извиненията на жената, дрогиран е или пък умствено болен. Може би и трите. Но жената продължаваше да говори и нещо го спираше да се приближи до място, откъдето ще може да я вижда. Присви още повече очи в опит да различи силуетите по-ясно.
Искаше да чуе още за чудовището. Вместо това тя пристъпи към мъжа и той остави китарата да падне на земята, но в него имаше нещо пасивно, странно. С някакво необичайно равнодушие той й позволи да го прегърне. Сега тя бе обвила ръце около тялото му и плачеше на гърдите му.
Нежно се отдели от него. Мъжът имаше нещо в ръката си. Тя го държеше за нея и, изглежда, му помагаше да я вдигне и да, вече виждаше, определено имаше нещо в ръката му… а тя се вдигаше и нещото бе насочено към главата й… пистолет!
Пол моментално реагира и скочи напред. Някъде под него сякаш пламъци обхванаха болния му крак. Затича се към тях, вдигнал високо собствения си пистолет.
— Стой! — извика Пол — Хвърли оръжието!
Спря се нерешително на около три метра от тях с насочен пистолет.
Оръжието падна от ръката на мъжа и жената го взе в скута си. Главата на мъжа се отпусна напред. Остана наведена под странен ъгъл. Пол се приближи по-близо.
От устата му се изплъзна шокиран възглас. Без да иска, направи крачка назад. Пред него имаше тяло, мъртво от много години.
— Дария — извика той, за да й нареди да хвърли пистолета. После видя, че не беше Дария, и за втори път замръзна от удивление.
Беше Бет Сайкс. Седеше тихо до един портативен касетофон. Лицето й беше много мръсно, а в очите й…
Празнота.
Пол хвърли бърз поглед към мумията. Парчета плат и кост, кичури изсушена коса, все още прилепнала здраво към черепа кожа. Човекът, някога имал жена и дъщеря, сега не притежаваше нищо освен една широка, зяпнала усмивка. За пръв път в професионалния си живот Пол се почувства парализиран от нерешителност.
Бет Сайкс бе прегръщала мумифициран труп. Беше нагласила пистолета в безжизнената му ръка и я беше вдигнала.
Настръхна.
— Бет! — извика той. — Пистолетът. Хвърли ми го, моля те.
Мълчание.
— Давай, застреляй ме. Моля те.
— Не. Не искам да го правя. Аз съм Пол. Работя за Нина, спомняш ли си?
— Застреляй ме! Застреляй ме!
Почувства как мразът обхваща цялото му тяло.
— Пистолетът, Бет.
Тя просто си седеше там, ръцете й — отпуснати в скута, където беше и пистолетът. Ситуацията беше много опасна. Сигурно щеше да успее да се застреля, преди да й попречи. Неговото оръжие бе безпомощно, ако тя искаше да умре.
— Пистолетът? — опита отново по-меко.
Приближи се към нея и тя скочи. Здраво държеше пистолета. Отново спря. Сега ги деляха петнайсетина метра. Ако го вдигнеше и го насочеше към него… беше прекалено тъмно, за да се опита само да я рани. Трябваше да я убие.
Един глас в него се обади: „Приятелче, стреляй и не му мисли.“
Разпозна чий е.
— Трябва ми — каза тя. — Съжалявам, че си тук.
— Това е Никълъс Зак, нали? Мога ли да го погледна?
След кратко колебание — бегъл жест от нейна страна, сякаш му даваше разрешение. Бет се вдигна на колене и изпълзя по-далеч от него.
Без да я изпуска от очи и все още насочил към нея пистолета, той докосна торса. Мумифициран. Въздухът в галерията бе сух и го бе запазил отлично. Нямаше да е трудно на съдебните лекари да открият причината за смъртта, но и за него нямаше съмнение. По цялото тяло кожата бе опъната или се беше обелила, само вратът беше напълно запазен и по него личеше дългата черна рана.
До тялото лежеше испанска китара. До мястото, където седеше Бет, се виждаше касетофон.