— Той ли беше на записа? — попита Пол.
— Той написа тази песен за мен.
— Как се е озовал тук? — Пол се отдръпна от тялото и пренесе тежестта си върху здравия крак.
— Бил го е донесъл тук заедно с китарата, за да си помислят всички, че просто си е заминал. Никога не го погреба. Бил никога не правеше нещо, което би могло да повреди ръцете му.
Бет вдигна пистолета и стреля в тавана. Изстрелът в затвореното пространство бе оглушителен и Пол за малко да скочи върху нея. Но тя здраво стискаше оръжието. Върху им се изсипа дъжд от прах и камъни.
— Какво, по дяволите, правиш? — изрева той.
— Застреляй ме! Или ще направя така, че и двамата да умрем.
— Аз не искам да умирам.
— Тогава си отивай. Ние не те искаме тук.
Не можеше да я познае, покрита с прах и мръсотия. Някои от камъчетата го бяха ударили лошо. Чу зловещо разместване отгоре и това още повече го изнерви.
— Хайде, ела с мен, Бет.
— Остави ме сама.
— Добре, добре. Успокой се. Чуй ме. Поспри за малко и се успокой. — Докато говореше, едно остро парче дърво се заби в рамото му. Никога не бе чувствал такава липса на спокойствие. Говори й, разсейвай я, после се хвърли напред…
— Бил ли го уби, Бет?
— Аз го убих — отвърна Бет.
Просто го каза. Нямаше съжаление, нямаше емоция. Изтърси праха от косата си с едната ръка. Лъчът на фенерчето му не беше върху лицето й, а върху ръката, която държеше пистолета.
— Това е изненада — рече Пол. — Не бях помислял за теб. Кажи ми какво се случи, Бет. Защо?
Тя се замисли дали иска да разговаря с него. След това леко потрепна.
— Никълъс реши да се върне при Дария. Съвестта го глождеше. Той открадна душата ми и я смачка, разкъса я на парчета, а аз трябваше да му пожелая приятно прекарване около домашното огнище. Веднъж дойде у дома, когато Бил го нямаше… бяхме в кабинета… аз… тази ужасна неудържима омраза ме обзе. Мечът беше точно зад мен. Никълъс нямаше никакъв шанс. Дори не го видя. Седях до него в продължение на много време. Така ни откри Бил. Той ме упои. По-късно ми каза, че е погребал Никълъс в пустинята. Никога не се сетих къде, докато Дария не ми каза, че Нина е питала за мината. Бил пазеше моята тайна. Но аз плащах, ох, как плащах. Бях в ръцете му. Можеше да ми отнеме Крис, знаех го всяка секунда. Не ме изгони, но не ми прости. Наказваше ме през всеки миг от живота ми.
— И затова е трябвало да го убиеш? За да се освободиш?
Тя дишаше тежко и погледна надолу към пистолета.
— О, не. Въобще не беше така. Аз просто приех своята съдба. Минаха шест адски години. Животът на Дария и Ники беше унищожен… не можех да го понеса. Шест години стиснатите устни на Бил, тежката му ръка на рамото ми, леглото.
Отново прокара ръка по косата си.
— След това Крис навърши осемнайсет и започна колеж. Пазех всичко в тайна от него. Той си мислеше, че родителите му имат щастлив брак. Не можете да си представите колко трудно беше. Дарих детето си с добър стабилен дом и той порасна чудесно момче, беше всичко за мен. Когато замина да учи, най-сетне казах на Бил, че го напускам. — Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекла. — Затова загубих завинаги Крис.
Трябваше да я кара да говори. Трябваше да й вземе проклетия пистолет.
— Кажи ми какво се случи тогава, Бет. Опитвам се да разбера.
— Никой не може да разбере.
— Аз мога.
— Ти не си убиец като мен.
За малко да й заяви, че греши, но успя да се въздържи. Бялата й ръка се вдигна и отметна кичур коса от челото. Гледаше тялото на Никълъс Зак и сякаш говореше на него:
— Казах на Бил, че го напускам. Можеше моментално да се обади на полицията и да ме арестуват още на място. Не го направи. Скандалът щеше да унищожи практиката му и сигурно щяха да арестуват и него. Разбираше го. Затова ме пусна без разправии. Отидох до Лос Анджелис, за да разговарям с един адвокат за развода. Исках да се преместя на юг, за да съм по-близо до Крис.
Очите на Пол пробягаха по замръзналото лице на Никълъс Зак. Празните очни кухини сякаш му отвърнаха на погледа като мълчалив свидетел.
— Бил ме извика от Лос Анджелис. Каза, че ще подпише договора по развода, ако незабавно се върна в Тахо със самолета, който е наел за мен.
Пол отново се приближаваше към нея. Не дишаше. Сантиметър по сантиметър. Определено над него нещо се пропукваше. Въпреки че Бет здраво държеше пистолета, можеше да усети вълните от емоции, които караха пръстите й да треперят. Беше нервна и нестабилна. Не знаеше какво да очаква.
— Бет, моля те. Мисля, че трябва да се махнем оттук.
— Върви си, ако искаш.
— Не и докато си мисля, че ще се застреляш веднага щом тръгна.