Бет издаде някакъв звук, който Пол не разбра, нещо между хлипане и смях.
— Тогава остани още малко, Пол — каза тя. — Добър разговор. Държах го твърде дълго в себе си.
За малко да си тръгне. Наистина го искаше. Шансовете да я спаси не изглеждаха особено големи. Но се чу да казва:
— Аз те слушам. Няма да си тръгна.
— В нощта преди насрочения полет се срещнах с Денис Ранкин, който някак си ме бе проследил. Искаше да разговаряме за опалите в земята на дядо ми. Тогава открих, че Бил иска да ме измами.
Пол бе съсредоточил цялата си енергия в незабележимото си преместване напред. Наблюдаваше дали ръката й няма да се помръдне или отпусне, но цялата й жизненост бе насочена към дясната й ръка, държаща оръжието.
Тя въздъхна.
— Чувствам се доста изморена, Пол, но никой не знае все още какво направи Бил. Искам някой все пак да узнае.
— Можеш да си починеш отвън, Бет. Можеш да ми говориш на много по-безопасно място…
— Не. Не мисля, че ще го направя. Ще ти разкажа останалото. Ти си приятен човек, Пол. Радвам се, че си с мен.
— И аз се радвам, Бет.
— Исках да разговарям с Ранкин, без Бил да разбере, и вместо да взема наетия чартърен полет, отлетях до Рино, за да се срещна с него. Когато Ранкин разбра, че аз съм собственик на земята, пожела да сключи сделка с мен, така че аз да участвам в разработката на жилата. Бях бясна. Признавам го. Бил ме лъжеше, за да ме остави бедна. Това бе единственият начин да ме задържи. Бях отвратена, толкова уморена да живея с човек, който беше моят тъмничар. Реших веднага да се върна вкъщи и да си стегна багажа. Когато се върнах, бях толкова вбесена, че не можех да намеря ключовете си в чантата и затова трябваше да звънна. Бил ми отвори и беше само по хавлия. Изглежда, беше страшно изненадан, че ме вижда, но преди да мога да разбера дали Крис вече се е върнал, телефонът в кабинета звънна. Бил отиде да отговори, а аз влязох в кухнята, за да си взема торбички за по-малките неща. Можех да го чуя как говори. Помислих си, че се обажда Крис. След като си поговориха минута-две, той… аз не разбрах какво става. Никога не го бях чувала такъв, дори когато губеше пациент, дори когато губеше търпение. Помислих, че е получил сърдечна атака. Той крещеше по телефона и аз побягнах към кабинета, а той се гърчеше на пода.
Тя си прочисти гърлото.
— Разбираш ли, Крис имаше няколко свободни дена от колежа и аз… аз му казах: „защо не минеш през Тахо? Вземи самолета, който е наел баща ти. Ще стигнеш още довечера.“ Не знаех, че Бил е решил да ме убие.
— Да те убие?
Тя кимна.
— Понеже го напусках. Той платил много пари на механика на самолета да го саботира.
— Исусе! Вместо това е убил сина си! — беше разтърсен до дъно от ужас.
— И най-кошмарното е, че той също обичаше Крис повече от всичко на света. Какъв ад. Вече нищо нямаше значение за нас, всичко бе празнота.
Пол тръсна глава. Не знаеше какво да каже.
— Крис се беше обадил на татко си да му каже, че е на път за вкъщи. В началото Бил не осъзнал, че е в самолета. Но изведнъж… моторът отказва. Бил не беше на себе си. Истерия. Каза ми, че на телефона е Крис и че е чул всичко. Крие викал за помощ. Плакал. Моето бедно-бедно дете. Последното нещо, което остана в живота ми. Толкова ужасна смърт, минало е толкова време, през което е знаел, че умира, време на ужас… трябваше ми цяла вечност да повярвам в това, което ми казва Бил. Че самолетът катастрофира. Че телефонът вече не работи. Че Крис е мъртъв. Връхлетя ме същото, което се случи в нощта, когато убих Никълъс. Невероятен гняв, толкова мощен, толкова нереален, като кошмар на живо. Грабнах меча и го стоварих върху врата му. Той още беше на пода. Ударих го още веднъж. Толкова кръв навсякъде. Сигурно така е всеки ден в операционната на Бил, само това си мислех.
Спря за малко и продължи:
— Не ми личеше, нали, Пол? Никога няма да се научим да разбираме хората, нали? Можеш ли да повярваш, че бих могла да му обезобразя лицето, така че да обвинят някой пациент като Стан Фостър. Че изтрих дръжката на меча. Беше ми много по-лесно втория път. Не видях Дария. Сигурно е дошла, след като си тръгнах. После обвиниха Ники.
Пол премълча.
— Опитах се да помогна. Платих за адвоката.
— А ако я осъдят?
— Нямаше да кажа истината. Но се чувствам по-добре, като я споделям с теб.
— Ела с мен. Ще ти помогна да си намериш добър адвокат. Все още искам да ти помогна. Не се предавай. Да за почнем с пистолета, а?
— Пистолета? — сякаш кимаше. — Използвах го, за да убия механика.
— Помислих си, че сигурно си била ти.
— Три убийства… но знаеш ли, бях напълно хладнокръвна, когато убих него. Беше толкова просто да отлетя дотам и да вляза. Защото той уби Крис. За пари! Така че отмъстих за сина си. Но хладнокръвно, Пол, не чувствах нищо. Тогава започнах да си мисля, че Ранкин също знае прекалено много и може би трябва да убия и него. А сега, разбираш ли, част от мен иска да умре, но какво мога да кажа, чудовището иска да живее, а ти си тук…