„Ох, ох — помисли си Ники, — това е. Канят ме да се присъединя към групата!“
Затова си мислим дали няма да искаш да направиш нашия уеб сайт, защото ние сме просто едни задници с китари, а не таланти като теб, какво мислиш, Ники?
Пет хилядарки достатъчни ли са?
Какво? Тя се върна в началото на писмото и отново го прочете. Думите караха кръвта й да закипи. След това:
„да направиш нашия уеб сайт“.
Не я искаха в групата, искаха само да им направи уеб сайта? Но това е толкова лесно, трябва просто да си вбесен, посран от неприятности и да хвърляш в страницата каквото намериш! Отново се зачете.
„Пет хилядарки достатъчни ли са?“
Ау!
— Мамо! — изпищя тя. — Мамо!
Дария захвърли коша с прането, втурна се през вратата и застана зад нея.
— Ники, какво става? Какво има? Нарече ме мамо! — очите й бяха пълни със страх.
Ники посочи екрана.
Дария примигна пред монитора.
— Добре — каза тя и седна на пода до нея. — Чудесно, Ники. Може би няма да имаме опали, но това тук е силно доказателство, че в къщата има поне един талантлив човек. Това е най-важното. — Почеса се по брадичката. — Хм — видът й беше замислен.
— Дори и не си мисли да използваш парите за друго освен за сметки, мамо. Получихме предупреждение от електрическата компания.
— Сигурно е честитка — отвърна Дария. Гледаше я с гордост.
Ники за малко да избухне в смях. Около тях бе такава бъркотия, но Дария смяташе, че талантът е най-важното нещо на света.
Нейната радост и облекчение разбиха решимостта на Ники да си затваря устата и тя си позволи да изрече онова, което я измъчваше вече от месеци:
— Мамо. Ти беше в кабинета, докато чичо Бил все още е бил жив. Видях те.
— Какво си видяла, мила? — Дария не разбра в началото.
— Видях те. Твоята сянка. Изглеждаше точно като теб. Напълно.
— Не, скъпа. Когото и да си видяла, не съм била аз. Ти вече си беше отишла, а той лежеше мъртъв на пода, когато отидох там. Сериозно ли си мислиш, че аз бих убила твоя чичо? Ти си ме прикривала?
— Мамо, не ме лъжи. Не сега!
Но тогава телефонът звънна и от другата страна Дария чу гласа на Нина Рейли. Обаждаше се от болницата в Уинимука и им разказа за леля Бет.
Когато Бет отново започна да говори в болницата, Нина превключи на професионален режим и й забрани да казва каквото и да е друго. Препоръча й за адвокат Карин Шевлънд, един опитен професионалист в Рино, и веднага й звънна.
След това се обади на полицията в Уинимука.
Пол даде визитната си картичка на Шевлънд. Искаше да държи под око Бет. Чувстваше смътно задължение към нея. Нещо се бе случило с него по време на онези последни моменти в мината. Беше се случило нещо много важно. Разбираше разликата помежду им. Бет беше пуснала гущера през една пукнатина в душата си. А онова място, където всичко бе празнота, разширяваше пукнатината и в неговата собствена душа и може би Пол никога нямаше да успее да я затвори.
Трябваше да стои нащрек. Трябваше да се пази. Помнеше очите й, когато каза, че е било безкрайно лесно да убие механика.
Тя му помогна да разбере, че трябва да е нащрек през целия си живот.
Пол си легна и се събуди чак в неделя следобед. Бет беше в ареста, а Нина бе на посещение при Ники и Дария и, изглежда, не искаше да говорят по телефона.
По-късно през нощта на вратата се почука.
Той лежеше в хотелското легло. Светлината бе изгасена, бе поставил ръце под главата и си мислеше за крака. Болката го караше да се рови по-дълбоко от всякога в най-личните си мисли. Цялата тази обърканост, катастрофата, проблемите със Сюзън, всичко трябваше да има нещо общо с тайната, която криеше в себе си. Осъзнаваше какво бе сторил. Не мислеше, че някой друг би разбрал, но това вече не беше проблем, защото тайната бе излязла наяве. Нина и Боб знаеха какво е направил. По-добре. Нямаше да се преструва повече.
— Аз съм — каза Нина иззад вратата. — Нека да поговорим, Пол.
Той подскочи при звука от гласа й. Имаше само една причина да го посети по това време след такъв ден като днешния.
Време за последната конфронтация.
Но той не беше готов. Той си представяше разговора като разходката към стаята със смъртоносната инжекция. Щяха да започнат от погрешни позиции. Колко неправилно е постъпил, какво е трябвало да стори вместо това, как да поправи грешката. Щеше да му каже: „Трябва да направиш каквото трябва“ — точно както бе казала онзи ден на Дария. Да си признае. Тя бе адвокат, служител на съда. И какво би могъл да й каже в отговор?
— Пол? Там ли си?