Страхуваше се от това, което се задаваше. Страхуваше се от нея, а винаги си бе мислил, че не се страхува от нищо.
— Пол?
— Идвам — промърмори той.
Скочи в шортите си и отвори вратата. Тя беше облечена в дълго вълнено палто, закопчано догоре, въпреки че навън не беше студено. Сигурно не искаше да му идват разни идеи. Ухаеше на цветя.
Тя влезе направо и седна на един от столовете пред прозореца.
— Може ли? — попита тя, като посочи бутилката „Джак Даниелс“, над която се трудеше той.
Не можеше да разчете изражението по лицето й.
Донесе й пластмасова чаша и й наля един пръст бърбън. Нина я грабна като нещо наистина необходимо.
Отбягваше погледа му. Наля за него, подаде му чашата и най-сетне го погледна в очите. Нина отпи, после още веднъж; очите й бяха фиксирани в неговите.
Пол не можеше да пие. Никога не бе разбирал ирландския навик да празнуваш събуждането си с пиене.
— Холандска смелост за ирландското момиче, а? — каза накрая.
— Значи ти го уби — и без да откъсва поглед от лицето му, тя остави чашата.
Това беше решителният момент. Можеше да я излъже, а можеше и да каже истината, да позволи всичко да свърши, както неизбежно щеше да се случи. Почувства как цялата му представа за бъдещето се разпада. Тя беше в тази престава.
— Той се промъкваше в дома ти. Беше разбил ключалката. Но да, изненадах го в гръб. Можех да го заловя вътре. Просто не мислех, че той трябва да живее повече.
— Той е дошъл, за да ме убие, нали? — проницателните настоятелни кафяви очи сякаш го пронизваха.
— След като беше по следите ти.
Той видя как жестоката мисъл потъва в нея и се настанява в душата й.
— Полицията го търсеше навсякъде — промълви тя. — Всеки си мислеше, че е напуснал Тахо. Как разбра, че ще се върне в моя дом?
— Поставих се на негово място. Той не се боеше, че ще го заловят, а и не беше свършил с теб, затова започнах да го дебна. Не ми отне много време. След това изчаках да направя своя ход, след като той направи своя…
— И ти щеше да го криеш цял живот и да не ми кажеш?
— Такъв беше планът — той сви рамене. — Вероятно щях да си троша крака отново и отново, докато не кажа на някого. Не съм добър в пазенето на личните си тайни.
— Мислил си, че не можеш да ми имаш доверие и да ми кажеш?
— Последния път, когато ти се доверих за нещо, бе, когато проснах с юмрук онзи негодник Райзнър, а ти ме уволни. Помислих си, че ще намериш това за още по-лошо. Освен това знаех, че трябва да си трая. Не бях сигурен в теб. Но тогава Боб… не можех да оставя момчето цял живот да има онези страшни кошмари. Да бъде хронично уплашено.
— Знам, че си го направил заради мен. Просто не разбирам как си могъл да го сториш с полицейските си навици и предвид всички рискове.
— Извадих на повърхността боклука.
Чувстваше се точно така. Извадил най-лошото от себе си на преден план. Нямаше нужда да показва фалшиво разкаяние. Ако не успее да й обясни, ако тя не го разбере, поне можеше да остане честен.
Тя мълчеше.
— Аз съм по-силен от Бет.
— Сигурен ли си?
— Да. Но няма да те лъжа или да ти обещавам каквото и да е. Действах по инстинкт. Така се случи.
— Но защо го направи?
— Заради теб. Защото те обичам.
Тя го придърпа към себе си, придърпваше го дотогава, докато главата й не легна на гърдите му. Той не вдигна ръце, за да я прегърне. Това си бе нейното шоу.
Накрая щеше да го напусне завинаги. Нямаше обвинения, нямаше вина, нямаше настоявания да каже на още някого. Държеше се с него като със стар приятел, толкова сладко облегната на рамото му, преди да каже последното си сбогом. Вдигна ръка и я погали леко по косата.
Тя беше затворила очи.
— Винаги умееш да говориш толкова по-добре от мен — каза Пол. — Поговори ми. Само още една минута. Не казвай веднага сбогом.
Тя още не проговаряше. Той завъртя нежно лицето й към себе си, но очите й още бяха затворени.
— Такъв срам — промълви той.
Обви ръце около врата му, притисна го към себе си и вдигна глава. Устните й почти докоснаха ухото му.
Ухание. Почувства топлия й дъх. Беше я загубил. Нищо не можеше да стори.
Тя прокара пръст по ухото му и му прошепна нещо. Много тихо. Много нежно. Не можа да я чуе.
— Какво? — попита той. — Какво?
— Благодаря — прошепна тя. — Благодаря.
— Как… какво?
— С цялото си сърце.
И съблече палтото си, а светлината от лампата зад него заигра по голата й кожа тайнствена и възхитителна като опал.