Дария се приведе напред.
— Тя е само на шестнайсет години. Тя е толкова… Прави неща, а след това не знае защо. Аз не зная защо… — гласът й заглъхна.
— Разбирате ли, можем и да изгубим? — попита твърдо Нина.
— Толкова безмозъчна ли изглеждам? — попита Дария. — Разбира се, знам, че можем да загубим. Просто съм сигурна, че няма. Невъзможно е! — отново започваше да се разстройва.
Бет леко побутна крака на сестра си с обувка.
— Така е, Дария. Всичко ще бъде наред. — След това се обърна към Нина: — Бих искала… бих искала да вярвам, че ситуацията ще се оправи към по-добро. Боя се за Ники. Боя се за всички нас.
Погледна навън през прозореца към Талак. Върховете бяха забулени от облаци, но склоновете на планината пламтяха.
— Твърде много неща ми се струпаха за кратко време и не съм в състояние да очаквам нищо друго освен още трагедии. — Бет докосна ръката на сестра си. — Дария е оптимист. В това е чарът й.
— Просто мразя пораженческото мислене — отвърна Дария. — Ако Нина мисли, че не можем да спечелим…
— Имам толкова надежда, колкото е разумно — твърдо я прекъсна Нина.
— Е, това исках да чуя.
Бет бръкна в кожената си чантичка и измъкна оттам чековата си книжка. Разлисти я на бюрото пред себе си и започна да пише.
— Р-е-й-л-и. Нали така?
— Да.
— Петдесет хиляди долара достатъчно ли са, за да започнем?
— А, напълно достатъчно.
Нина осъзна, че Сенди е престанала да набира на пишещата си машина. Сети се, че шумът е престанал още преди известно време и че зад вратата се чуват приглушени стъпки. Очевидно Сенди подскачаше от радост.
— Госпожо Сайкс…
— Бет.
— Добре, Бет, Дария, знам, че предстоят много трудни времена за вас, но има няколко неща, които трябва да уточним, преди да се разделим. Ще ми се наложи да потърся помощ, за да изградя защитата на Ники. Пол ван Уегънър е частният детектив, когото обикновено използвам. Той е много опитен, прозорлив, преди е бил следовател в отдел „Убийства“. Трябва да работим бързо. Надявам се на вашето сътрудничество.
— Имаш го! — възкликна Дария.
— Къде ще отседнете, Бет?
— В момента съм в хотел, но полицаите казаха, че ще мога да се прибера у дома още тази седмица.
— На някой етап ще поискаме да разгледаме къщата.
— Разбира се — каза тя с нисък глас.
— Полицаите открили ли са дали нещо е изчезнало в нощта, когато съпругът ви беше убит?
— Нищо не липсва от къщата. Мисля, че работят върху предположението, че Бил е прекъснал крадеца, преди да може да вземе каквото и да е било. После… се е уплашил от стореното. Вие знаете за взломаджиите около езерото, нали?
— Да. Дали от полицията са намеквали, че случаят може да е свързан с тази серия от престъпления?
— Знам, че търсят връзка — отвърна Бет. — Но това е всичко, което ми казаха.
— Добре — Нина погледна в записките си. — Доколкото разбрах, съпругът ви е бил много успяващ хирург?
— Беше. Държеше собствена клиника и бе много зает.
— Какво ще се случи с неговите пациенти?
Бет изглеждаше объркана, сякаш подобна мисъл въобще не й беше минавала през главата.
— Предполагам, че Дилън ще трябва да си наеме помощник. Дилън Брет беше неговият партньор.
— Да приема ли, че не сте много запозната с бизнеса му?
— Не съм.
Нина записа името на партньора и подробностите около местонахождението на клиниката. Необходимо бе скоро да я посетят.
— Знаехте ли, че вашият син, Кристофър, ще се прибере в Тахо в събота вечерта? — попита тя Бет.
На Бет й трябваше повече от минута, за да отговори, и изглеждаше дълбоко замислена. Може би просто печелеше време да се пребори с чувствата си.
— Не знаех, но винаги се радвахме, когато Крис си е вкъщи. Окуражавахме го да ни посещава възможно най-често.
— Специално да се види с баща си ли идваше?
— Може би се е надявал да завари и двама ни. Той нямаше представа, че съм отишла да посетя приятелката си. Бяхме излезли да пазаруваме, на кино и такива неща. Бях там само за няколко дена и вече трябваше да се връщам. Не очаквах, че ще се видим. Не бях говорила с него от няколко дена.
— Не е ли необичайно за момче на неговите години…? — Нина се консултира със записките си, но преди да намери отговора, Бет отново проговори:
— Крис беше едва на деветнайсет.
— Не е ли необичайно — продължи Нина — за някой толкова млад да наема собствен чартърен полет?
— Всъщност не — отвърна Бет. — Не. Крис беше живял далеч от къщи в продължение на вече две години. Ние винаги сме използвали чартърни полети, за да можем да си спазваме дневния ред. Той е запознат с тази практика.
— А разходите?
— Крис е… — тя преглътна, а когато продължи, гласът й се пречупи: — беше… пълноправен студент. Покривахме всичките му разходи и той знаеше, че можем да си го позволим. Имаше разрешение да изплаща всичко с една от нашите кредитни карти.