Дария, скръстила ръце на гърдите, леко въздъхна. Тя очевидно завиждаше заради Крис.
— Знаеш ли, ти си такава прекрасна майка, Бет. Няма за какво да се обвиняваш. Имала си възможност да осигуриш на детето си всичко, от което се е нуждаело, и си го направила! Никой не би могъл да го обича повече. Ти си го дарила с щастлив живот.
Смразена от това неволно омаловажаване на деветнайсетте години, изпълнени с майчини грижи, Бет изхлипа:
— О, Дария… — обви ръце около главата си и се разплака този път неутешимо.
Пристъпила в офиса на Нина, Сенди затвори вратата зад себе си. Дария и все още плачещата Бет си бяха заминали.
— Предполагам, че отвън се е събрала тълпа от хора, които очакват да се срещнат с мен? — Нина дишаше дълбоко, за да се опита да се отърси от емоциите, предизвикани от току-що приключилата среща.
— Трябва да ти кажа нещо, преди да го откриеш сама — каза Сенди. Тя се приближи и седна на креслото до Нина.
— Става въпрос за Линда.
— Линда?
— Линда Литълбеър. Ти беше на моята сватба, там се запознахте.
— А, досещам се, индианката от племето шошони от Долината на смъртта.
— Само отчасти шошони. Майка й е била англосаксонка, парков рейнджър от Вирджиния. Както и да е. Линда го съдеше. Доктор Сайкс.
— Наистина?
— Знаеш ли, че хората могат и да умрат от пластична хирургия?
— В това има смисъл, но не. Не мога да асоциирам този вид хирургия със смъртта. За кого говориш, Сенди?
— За дъщерята на Линда. Казваше се Робин и мразеше носа си, който много приличаше на този на Линда. Прекалено туземен. Прекалено етнически. Тя умоляваше и умоляваше за хирургия. В продължение на години Линда я разубеждаваше. Позоваваше се на политиката, на здравия разум, на какво ли не. Накрая на шестнайсетия й рожден ден се предаде. Линда купи на Робин нов нос. За да я направи щастлива, нали разбираш?
Нина кимна.
— Отидоха при Сайкс, но се получиха усложнения. Робин остана в операционната зала в продължение на седем часа. Почина няколко часа по-късно.
— Как?
— Престана да диша. Честит рожден ден.
— Приятелката ти го е съдила за убийство по невнимание?
— Имаше и някакъв проблем със застраховката. Не зная за колко пари е ставало въпрос. Колко върви тези дни животът на едно шестнайсетгодишно дете?
— Колко ужасно. Каква трагедия! Но, Сенди, сигурна съм, че тя е била добре информирана за рисковете, подписвала е документи и всичко останало.
— Никой не отива да си оперира носа с мисълта, че може да умре.
Неспособна да обори логиката й, Нина попита:
— И Линда обвинява доктор Сайкс за смъртта на дъщеря си, така ли?
— Да, но обвинява себе си повече, отколкото се издава. Защо Робин не можа да види колко красива е била? Както и да е, Линда не би могла да го нарани. Просто има голяма уста.
— Тя каза ли нещо относно смъртта на доктор Сайкс, Сенди?
— Говори с нея, ако искаш да научиш нейната част от историята.
— Значи тя обвинява него за смъртта на дъщеря си — замислено промълви Нина. — Мога да си представя как се е чувствала.
— Възможно е и да можеш — каза Сенди и Нина изпита рядък полъх на симпатия да преминава помежду им. Сенди знаеше всичко за нея, за всичките й фобии и страхове.
Кулинарните й предпочитания. Как беше загинал мъжът й.
За такава едра жена Сенди се придвижваше със завидна лекота. Обърна се, отвори вратата и излезе, за да посрещне чакащия клиент.
Тя махна на клиента и преди да затвори вратата зад мъжа, който се втурна с бързината на заек в офиса и скочи в едно от оранжевите кресла на Нина, скръстил ръце и крака, сякаш се опасяваше да не го изгонят, подхвърли:
— Линда намекна, че има някаква информация за теб. Ще ти уредя среща.
ГЛАВА 4
— Господин Ван Уегънър, мога ли да ви наричам Пол?
— Моля ви, на всяка цена — учтиво се съгласи Пол.
Интервюиращата имаше красиви крака, подчертани от черните чорапи. Лицето й подсказваше възраст около петдесетте, но той нямаше доверие на подобни топли и заинтересовани изражения. Тя беше университетски преподавател, работеше като сътрудник в „Монтерей хералд“ — най-големия вестник по централния бряг на Калифорния. Което не означаваше кой знае какво.
А той беше интервюираният. „Наричай ме Ишмаел, наричай ме умник — помисли си той. — Само го напиши така, че да изглеждам опитен, чаровен и гениален.“
Което не беше особен проблем. Достатъчно бе да се държи естествено.